Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

Боже Господи! Боже Господи!

Рязко се отдръпна от прозореца, набразден от дъждовните ручейчета, после се залута из къщата като птичка в клетка. Накрая се добра до тоалетната, успя да се стовари на колене пред чинията и повърна.

Тялото й се тресеше, по челото й избиха ситни капчици пот, които бързо се превърнаха в ручейчета и се плъзнаха надолу към очите й.

Не знаеше колко време е останала в това положение, но накрая вонята стана нетърпима, ръката й бавно се повдигна и натисна сифона. Това сякаш отне цялата енергия на тялото й, но след още няколко минути събра сили, изправи се с олюляване и се надвеси над умивалника. Студената вода блъсна лицето й като изстреляни от упор куршуми. Тя потръпна и отвори уста, за да премахне противната миризма в дробовете си. Не беше в състояние да преглъща.

Седна на ръба на ваната, усети хладния порцелан върху кожата си, после се приведе напред, стисна с ръце главата си и я опря в щръкналите нагоре колене.

Заклати се напред-назад, а в съзнанието й се въртеше една-единствена фраза: „Не мога! Не мога да направя това!“

Този път повръщането се дължеше на функциите на мозъка й. Над главата й плющеше противният флаг на спомените за измяна и предателство, мрачната му повърхност изтри от съзнанието й всички приятни неща в живота. Мъжете, с които беше живяла… Пръв беше Тимоти, треньорът по баскетбол в колежа. „Ще бъда внимателен, Джъстин“ , обеща й той, а после проникна в нея с цялата грубост на примитивната си страст, диво започна да я тласка напред-назад, наблюдавайки с неприкрито удоволствие болката, изписана по лицето й, слушайки с наслада виковете й, кънтящи сред съвършената и някак стерилна симетрия на тъмния физкултурен салон, поглъщайки с пламнали от похот очи страха й на неопитна девственица. След него се появи Джоди, човекът от Харвард със засмени очи и жестока душа. „Искам да бъда хирург, Джъстин“ казваше той, без да усеща, че вече е станал такъв. След него беше Еди, който я редуваше с жена си и единственото му желание беше да ги има и двете. Накрая, в Сан Франциско, срещна Крис. Сблъскаха се и се възпламениха като фойерверк, ненаситни един за друг, безчувствени за всичко, което ги заобикаляше. А може би само тя изпитваше това? Не можеше да понесе истината, дори сега, след толкова време. Измъкването й на светло беше жесток мазохистичен акт, сякаш някой разкъсваше коричката на току-що зараснала рана и търсеше оголения нерв.

Тогава все още носеше името на баща си, а и парите му. Единствено Бог можеше да каже колко бяха те, но не и тя. Дали парите не я направиха слаба и ленива? Толкова е лесно да се стоварват всички обвинения върху главата на баща й. Да се стоварят решително и без колебание! О, колко го мразеше за всичко, което й беше дал — купищата пари и особено името си (върху екрана на съзнанието й това име винаги се изписваше редом с противната дума „популярност“). Но той съвсем не беше като нея, не! Някъде из просторните му офиси се водеше точно счетоводство на разходите, свързани с нея, макар че сумата едва ли го притесняваше. Нали в крайна сметка ще бъде прехвърлена в графата разходи, които се отчисляват от данъците му?

Господи, това нещо ме прави лоша и язвителна, помисли си тя. Сякаш е физическа болест, вследствие на която се произвежда ненормално голямо количество жлъч. Отново й се повдигна, но тя обви стомаха си с ръце и успя да се удържи. Едва ли имаше още какво да повръща, стомахът й беше абсолютно празен. Но безпокойството беше толкова силно, че носеше усещането за тежест вътре, сякаш беше погълнала тежък камък.

„Не мога да го направя, повтори си тя. Просто не мога!“

Беше приела парите му, всичките тези огромни суми, не безразсъдно, а дори с желание. Защото го мразеше. Но после откри, че ефектът е опустошителен — сякаш пиеше вино от чаша, която винаги си остава пълна, независимо от изпитото количество. Това, което имаше огромно значение за нея, беше абсолютно незначително за него.

Естествено, за Крис то бе от първостепенно значение. И в крайна сметка именно той оползотвори по-голямата част от тези пари. Поне така излезе в деня, в който баща й пристигна и нахлу в къщата, придружен от цял полк наети детективи. Всичко беше написано черно на бяло в специалния доклад и тя получи възможност да се запознае детайлно с него. Беше толкова шокирана, че не промълви нито дума, когато хората на баща й започнаха да събират дрехите, мебелите и всичко останало. Оставил ги да си вършат работата, той я измъкна навън и я натика в чакащата лимузина. Тя не промълви нито дума по време на продължителния полет на изток, но баща й, настанен удобно насреща й в частния реактивен „Лиър“, беше толкова погълнат от работа, че изобщо не й обърна внимание. А тя откри, че не е гладна, не е и уморена. Откри, че просто е едно нищо.