Ерик Лустбадер - Нинджа (Част I)

— Който е причинен умишлено, сигурен съм в това! — Док Диърфорт се наведе и заби пръст в написаните на машина редове. — Ей от тази субстанция!

— Вкара ли я в компютъра?

Док Диърфорт поклати глава:

— Забравяш, че за всички заинтересувани, случаят все още се води удавяне. Когато разкрием истинските причини за смъртта, на никого няма да му е приятно.

— А как ще оправдаем забавянето на заключението ти, предназначено за общинската съдебномедицинска комисия?

— Не ти ли казах? Имам проблеми със семейството на покойника…

Док Диърфорт пъхна папката под мишница, пропусна Винсънт пред себе си и излезе от лабораторията, като не забрави да угаси лампите. Двайсетминутното пътуване обратно до Уест Бей Бридж му се стори цяла вечност.

Джъстин се беше свила в далечния край на дивана, обвила с ръце коленете си. Разтвореният скицник лежеше забравен върху масичката за кафе. По широките стъкла на прозореца все още се търкаляха дребни капчици, въпреки че дъждът отдавна беше преминал в ситно ръмене.

— Разкажи ми за Япония — рече тя и наведе лицето си към неговото. Привидно хладните й очи го изучаваха с неподправен интерес.

— Отдавна не съм бил там — рече той.

— На какво прилича?

— Различна, безкрайно различна…

— Имаш предвид езика?

— Той също е част от това различие, разбира се. Но нещата са много по-дълбоки. Във Франция или Испания човек също е принуден да се справя с чужд език, но мисловният процес на хората не е по-различен от нашия. В Япония е друго… Европейците се чувстват объркани от японците и дори се плашат от тях, което е най-странното…

— Не е толкова странно — всеки се плаши от неразбираемото.

— Но има и хора, които всичко разбират — продължи той. — Баща ми беше от тях. Беше влюбен в Изтока…

— Ти също.

— Да — кимна той. — Аз също.

— Какво те накара да дойдеш тук?

Гледаше очертанията на лицето й — размиващи се в здрача на настъпващата нощ, потъващи в тишината на посивелия ден. Как е възможно да проявява толкова прозорливост, когато задава въпроси, и да е толкова непристъпно затворена, когато се налага да им отговаря, запита се той. Светлината във вътрешността на къщата беше с цвета на яйчен крем, а тук, край тихо бълбукащия аквариум, вече беше съвсем тъмно.

— Значи дойде тук и се залови с рекламата, а? — настоя Джъстин.

— На практика стана точно така — кимна той.

— И заряза семейството си?

— Нямам семейство!

Думите излетяха от устата му студени и твърди, смъртоносни и унищожителни като насочени в целта куршуми. Тя се сви на мястото си и тихо промълви:

— Караш ме да се срамувам от поведението си спрямо родната ми сестра…

Лицето й се извърна, сякаш искаше да подчертае обзелото я неудобство.

— Сигурно много я мразиш — подметна той.

Главата й рязко се извъртя:

— Жестоко е да се говори така!

— Нима? — искрено се изненада той. — Аз не съм на това мнение… — Изгледа я продължително и добави: — Ще бъде още по-лошо, ако изпитваш безразличие към нея.

— Не — поклати глава тя. — Не съм безразлична. Тя ми е сестра, но ти едва ли ще разбереш какво искам да кажа… — Щеше да прибави още нещо, но после промени намерението си и замълча.

— Защо никога не говориш за баща си? — попита той. — Един-два пъти спомена за него в минало време. Мъртъв ли е?

В очите й се появи опалов блясък — като на човек, който гледа пламъците на буен огън. Устните й тихо отрониха:

— Да, съвсем мъртъв.

После слезе от, дивана и се приближи до аквариума. Загледа го с някакво скрито напрежение, сякаш мечтаеше да се смали, да скочи вътре и да изчезне сред множеството на безименните му обитатели.

— Но какво значение има всичко това за теб? — попита след известно, време тя. — Не приличам на баща си, освен това не вярвам в съществуването на разни врели-некипели като наследственост и превъплъщения… — Но начинът, по който го каза, свидетелстваше за обратното и Никълъс неволно се запита какво ли е сторил баща й, за да предизвика такава дълбока омраза.

— А сестра ти? — смени темата той. — Проявявам любопитство просто защото съм едно дете…

Тя се отмести от аквариума, по скулата й заигра отразена от водата светлинка. Изведнъж му се стори, че там стои някакво екзотично морско същество, изплувало от тайнствените дълбини на океана. Представи си, че двамата са на морското дъно — две лениво помръдващи водорасли, разклащани от подводния бриз.

— Гелда — изрече тя и в гласа й се появи някакво ново, непознато за него звучене. — Моята по-голяма сестра! — Пое въздух и добави: — Ти имаш късмет, че си сам… Някои неща не трябва да бъдат споделяни, а други — да се оставят такива, каквито са…