Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Излязоха на каменна тераса, издигаща се над великолепна градина. Спуснаха се долу и тръгнаха по тясна пътечка, която се виеше сред небрежно разпръснати речни камъни в сивкав цвят.

— Вече сигурно знаете, че съпругът ми беше блестящ хирург — обади се домакинята. — Ръцете му бяха като ръцете на гениален скулптор и той направо ги боготвореше. Използваше далеч повече крем, отколкото аз самата… — Настаниха се в изящната чайна, разположена в дъното на градината и жената продължи: — У дома не съм го виждала да използва сапун, понякога си мислех, че има фобия срещу него… Това не можеше да е вярно, разбира се, защото преди всяка операция трябва да се търка до посиняване, нали? — Малкото помещение ухаеше на суха трева, подправки и изгоряло дърво. — Изпадаше в паника и при най-малката драскотина по кожата си. Ръцете му наистина бяха изключителни — меки и пухкави като на малко момиченце.

В началото Томи беше изненадана и почти шокирана от непочтителните забележки по отношение на мъртвия, почувства как в душата и се свива топка на неприязън към тази жена. Но скоро разбра, че Ханико Ханами иска да се разтовари от бремето на дълго пазени тайни и сърцето й омекна.

Каквито и недостатъци да имаше тази жена, приготвянето и поднасянето на чая очевидно не фигурираха сред тях. Томи прехласнато наблюдаваше ловките й, едва доловими движения, вследствие на които гъстата мътилка се превръщаше във великолепен бледозелен чай.

— Той беше наистина прекрасен хирург, но като съпруг беше нещо съвсем различно — продължи госпожа Ханами. Надвесено над чашката, слабото й лице за миг се подмлади и стана дори красиво. Каква ли кокетка в била преди години, неволно се запита Томи. — Вероятно исках прекалено много от своя брак — продължи госпожа Ханами. — Хранех надежди и това беше грешката ми. Но аз почти не познавах съпруга си, когато се венчахме… А едва ли успях да го опозная и след това.

— Защо казвате това, госпожо Ханами? — попита Нанги.

— С течение на времето съпругът ми се умори от мен — въздъхна Ханико Ханами. — Докато беше по-млад, той обичаше край него да има много жени. После остана само една… Вероятно поради липса на енергия или… как да кажа?… Някакво чувство за стабилност… — Отпи глътка чай и продължи: — Може би това ще ви се стори странна характеристика на една извънбрачна връзка, но мога да ви уверя, че тя подхожда абсолютно точно на случая с моя съпруг.

— Знаете ли какво е искал съпругът ви? — тихо и внимателно попита Нанги.

— Искал ли? — изненадано примигна госпожа Ханами. — О, да, то беше съвсем очевидно… Не е искал да умре. Или, по-точно казано, да остарее… Постоянният парад от женски лица и тела пред очите му някак му е помагал да си внуши, че той е непроменим, че не остарява… За него жените бяха като вълшебно огледало, което го уверяваше, че не се е променил, че винаги ще бъде млад.

— Но това се е променило — отбеляза Нанги.

— Какво? — стреснато го погледна тя, изтръгната от дълбокия размисъл.

— Казахте, че е останала само една.

— О, да — кимна тя. — Мисля, че тази е била съвсем младичка, с твърда плът. Мъжът ми вече мечтаеше за младостта, парадът от женски тела не му беше достатъчен. Вероятно е искал да задържи завинаги младостта в ръцете си.

— Говорили ли сте някога за развод? — попита Нанги.

Госпожа Ханами изпусна кратък напрегнат смях.

— Не, Господи! Не! Ясно е, че не сте познавали съпруга ми. Никога не е имало и намек за подобни неща, нямаше и да има… Съпругът ми нямаше представа, че аз зная за извънбрачните му забавления. Щеше да умре от срам, ако бях проявила жестокостта да му го кажа.

— А защо не му го казахте? — попита Томи със същия мек тон, до който прибягваше Нанги.

— Нима трябваше да сторя това? — разшириха се от учудване очите на госпожа Ханами. — Та ние се обичахме!

След тези думи настъпи продължително мълчание. Най-накрая Нанги се размърда в стола си.

— Кажете ми нещо за последното момиче, с което се е виждал съпругът ви… Откъде знаете, че е била много млада и плътта й е била твърда?

— Ами тя беше танцьорка — отвърна госпожа Ханами.

— Вие сте я познавали ? — погледна я с недоверие Томи.

— Не нея, скъпа — спокойно отвърна домакинята. — А тялото й. — Отново бе сдържаната и хладна жена, която ги посрещна на прага. От цялото й поведение се излъчваше достойнството на самурайското й потекло, градено в продължение на векове. В днешно време сигурно не е лесно да носиш бремето на тази желязна традиция, помисли си Томи.