Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Тялото й неволно потръпна от настъпилото отрезвяване. Господи, с каква лекота ме прелъсти този човек! Вероятно е виждал състоянието на духа ми като разтворена книга. И може да ме тласне в посоката, в която реши. Не! Прегреших, но това никога няма да се повтори! Дали си дава сметка на какво унижение ме подложи, принуждавайки ме да изпитвам удоволствие от забраненото?

Вероятно не, реши в крайна сметка тя. Сенжин Омукае е просто един самотник, един бунтар, чието поведение едва ли някой би търпял, в случай че го изложи на показ. Точно това е причината, поради която висшите офицери в Градското полицейско управление изпитват към него по-скоро страх, отколкото възхищение. Те предпочитат да обърнат гръб на човека Сенжин, просто защото полицаят Сенжин е това, от което се нуждаят. Но какво ще стане, ако един ден това се промени? Томи неволно потръпна. Той ще бъде лишен от всичко, ще се превърне в кръгла нула.

С усилие на волята изхвърли от съзнанието си тези мрачни мисли. А после излезе от тоалетната със същата стремителност, с която бе влетяла в нея.

Всеки вторник Кусунда Икуза оставаше до късно в кабинета си. И именно вторник беше денят, в който Плъха временно прекратяваше неотклонното си наблюдение над него, тъй като просто не виждаше смисъл да си губи времето.

Но сега видя каква огромна грешка бе допускал. Минаваше девет, но Икуза все още беше на работното си място. Всички отдавна си бяха отишли, светеше единствено канцеларията кабинет на „Нами“.

Плъха отдавна беше проникнал в сградата. Представяйки се за строителен инженер, той се появи тук още в ранните следобедни часове и изчезна без следа към горните етажи.

От наблюдателния си пункт забеляза пристигането на Килан Ороши далеч преди това да стори самият Икуза. Без да губи нито секунда, той се зае да инсталира своите електронни „уши“. Облечена в къса кадифена поличка, която стигаше едва до средата на бедрата й, кремава копринена блузка, високи кожени ботуши и дълго до земята наметало от някаква синтетична материя, наподобяваща кожата на питон, Килан блъсна вратата и се насочи директно към кабинета на Икуза. „Нами“ държеше апартамент с няколко канцеларии в сградата на „Нипон Кейо“, разположена в горния край на Ниши-Шинюку, на две преки разстояние от Мейжидори.

Токио блестеше с всичките цветове на дъгата — купчина скъпоценни камъни, потопени в кехлибарената нощ. Близките реклами мигаха в здрача като очите на хищен звяр. Въздухът тежеше от микроскопичните частици на автомобилния смог, високите небостъргачи в Шинюку стърчаха сред него като импресионистични кули, излезли изпод четката на Сюра. Това също можеше да се нарече модерно изкуство, а ако някой се замисли за наименованието му, вероятно щеше да стигне до нещо като „постмодерен индустриален пейзаж“.

Кусунда Икуза не работеше, а просто седеше и чакаше Килан. Бутна настрана документите, които вече от часове не беше погледнал.

— Защо толкова упорито продължаваш със своята недискретност? — посрещна я с въпрос той.

— Баща ми със сигурност ще получи инфаркт, ако научи за нас — отвърна момичето и на лицето му изгря злорада усмивка. — Което би било чудесно!

— Не ставай смешна! — сряза я Кусунда Икуза. — Нищо подобно няма да се случи!

— Да, ама аз живея с него, а не ти! Той ме мрази почти толкова, колкото мрази и мама!

— Напротив, той държи на теб!

Килан посрещна тези думи с такава гримаса, че дори Плъха усети как се свива стомахът му.

— Предпочиташ да мислиш така, защото точно това е причината, поради която се чукаш с мен!

— Понякога имаш доста странно чувство за хумор, Килан!

Гримасата се превърна в злобна усмивка.

— Изобщо не се шегувам и ти добре знаеш това, Кусунда! — просъска момичето. — Ти винаги знаеш всичко!

— Какво искаш да кажеш, Килан?

Ръката на момичето се скри под бюрото му и сякаш започна да опипва нещо там.

— Знаеш какво, отлично знаеш!

След известно време, преминало в мълчание, Икуза се обади с внезапно одрезгавял глас.

— Зная само, че се държиш лошо с мен и аз не съм в състояние да променя отношението ти…

— Наистина ли искаш отговор, или просто си развиваш обичайните теории? — Той не отговори и момичето продължи: — Обичаш да ме чукаш, защото заедно с мен чукаш и баща ми. Така е, нали? — После поклати глава, изражението на лицето й беше напълно искрено: — Не, тук греша… Или думите ми не изразяват цялата истина… — Чертите й омекнаха като разтопен восък, долната й устна се издаде напред, езичето й се стрелна навън, сякаш за да близне вкусен сладкиш. — Истината е, че само аз съм в състояние да те прелъстя, Кусунда. Ти използваш цялото си време, за да налагаш волята си над околните, а това е тежка работа. О, зная, че никога няма да го признаеш, но това е истината! И в нея се съдържа част от красотата на нашата връзка. Не е нужно да ми признаваш каквото и да било. Не ти е нужен изповедник, а и аз нямам никакво желание да играя подобна роля!