Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Почука на вратата на едно от тях и Плъха с удивление видя платиненорусата коса на слабичкия младеж, който й отвори.

— Килан! — радостно се провикна той.

— Здрасти, Негодник — отвърна тя и вратата се затръшна зад гърба й.

Томи покани Нанги да присъства на разпита на вдовицата на доктор Ханами и изпита задоволство от положителния му отговор. Беше успяла да разбере, че неговите забележки и коментари са по-скоро проницателни, отколкото обидни за професионалното й умение. Изпитваше все по-твърдото убеждение, че този човек е роден детектив — с неутолимо любопитство, чувство към детайла и аналитичен ум. Той остана единственият й съюзник в разследването на убийството на танцьорката Марико, беше заинтригуван от случая не по-малко от самата нея. В допълнение на всичко това Томи просто го харесваше.

Ханико Ханами беше висока и властна жена. Не пропусна да им съобщи, че е наследница на една от най-старите самурайски фамилии, живяла някога в северната част на Хоншу. Кимоното й бе от великолепна коприна, а от изработката му личеше, че е най-малко на петдесет години. Гладката тъмносиня повърхност на гърба й беше украсена с изящен букет цветя, листенцата им потрепваха като живи и при най-малкото й движение.

Според това, което им каза, бракът й с доктор Ханами бил безупречен до самата му смърт. И толкова. Томи я засипа с въпроси, но не успя да научи нищо повече. Очевидно тази, жена не обичаше да се ровят в личния й живот, не искаше да позволи това, дори когато ставаше въпрос за полицията. Почти всички японци уважават полицейската институция и с готовност й сътрудничат, но тя не беше от тях. Защо?

Нанги се обади, едва когато мълчанието в стаята вече не можеше да се понася.

— Бих ли могъл да получа един стол, госпожо Ханами? — попита той. — Краката ми са в такова състояние, че не позволяват да седя по традиционния начин.

— Разбира се, заповядайте — отвърна Ханико Ханами и ги поведе към съседното помещение, обзаведено изцяло по западен образец. Докато Нанги се настаняваше на един от столовете, очите на домакинята изучаваха лицето на Томи, просто за да му спестят неудобството. Едва когато той приключи с нелеката операция, тя се обърна и попита:

— Много ли ви боли?

— Понякога доста — отвърна Нанги.

Тя скръсти ръце в скута си и тъжно съобщи:

— Аз страдам от артрит. Сега е поносим, но най-много ме мъчи сутрин, преди ставане. Да не говорим за зимата… — Езикът й остро изщрака в небцето.

— През зимата е най-зле — съгласи се Нанги.

Томи наблюдаваше зараждането на близостта помежду им с чувство на истинско страхопочитание. Ядосаната и мрачна Ханико Ханами, която ги бе посрещнала на прага, вече я нямаше. На нейно място седеше една болна старица.

— А сега боли ли ви? — заинтересува се госпожа Ханами.

— Днес май прекалих с ходенето — с пъшкане призна Нанги.

— Имам нещо, което веднага ще ви облекчи — каза жената, скочи на крака и след миг се върна с малко бурканче в ръце.

— Вземете — някак срамежливо му го подаде тя. — С това мажа ръцете си, действа им много добре… Мъжът ми го е приготвил…

Нанги пое бурканчето и за огромно смайване на Томи разкопча панталона си. Намаза малко от мехлема на пръста си и започна да го разтрива по крака си.

— В тази посока ли? — вдигна очи към домакинята той.

— Не, в обратната — каза госпожа Ханами, после клекна до него, потопи пръсти в бурканчето и започна да разтрива бедрото му. — Ето така, ето така… — майчински мърмореше тя.

Когато свърши, Нанги й благодари и й помогна да се изправи на крака. Лицето й бе леко зачервено.

— Вече съм стара и започвам да се вдетинявам — малко смутено каза вдовицата, после на лицето й се появи лека усмивка: — Но все пак е приятно да помогнеш на някого!

— Разбира се — кимна Нанги. — Преди няколко години се пенсионирах и оттогава насам все гледам да бъда от полза… Точно затова сега съм тук… — Облегна се на бастуна и погледна домакинята право в лицето: — Госпожо Ханами, искам да ви задам няколко важни въпроса. Този, който е убил съпруга ви, положително е вършил и други престъпления. И несъмнено отново ще убива. Затова се надявам да ми отговорите…

В общи линии това бяха същите думи, които и Томи беше употребила в началото на разпита. Но Нанги по някакъв тайнствен начин бе успял да намери ключ към душата на възрастната жена и Томи изпита неприкрито възхищение от него.

— Разбирам — каза госпожа Ханами и се изправи. — Искате ли да излезем навън? Напоследък слънцето прониква толкова рядко през промишления смог, че човек трябва да се възползва от всеки лъч!