Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Същевременно си даваше сметка, че ако се откаже от трудния преход, никога няма да разбере причините за състоянието си. Спасение няма да има и той ще изгуби всичко — Джъстин, семейството си, „Томкин Индъстриз“… Защото ясно чувстваше, че губи усет за самия себе си, а самоконтролът му се изплъзва като айсберг, насочил се към водите на океана.

„С разбирането ще дойде и окончателното отчаяние.“

Широ нинджа.

Пътеката от връх Ниши към Дяволското гробище беше толкова трудна и опасна, че вече почти не се използваше от туристи. Особено след двата нещастни случая през 1981 и 1982 година, когато десет души намериха тук смъртта си. Ходака и особено Дяволското гробище останаха привлекателни единствено за ограничен кръг професионални планинари.

Пречупено през призмата на времето, желанието на Канзацу да приключи с обучението на Никълъс на Ходака можеше да се обясни само по един начин — старият сенсей е искал да изкорени от съзнанието на момчето всяка мисъл, съзнателна или не, за съперничеството му със Сайго. Никълъс не можеше да види други причини за него.

Черният жандарм беше царството на смъртта, той нямаше място в живота на едно още неоформено момче.

Беше декември и дори безупречните служби по чистотата на Токио не бяха успели да извозят снега от тротоарите на града. Той лежеше струпан на купчини, почернял от сажди, омазан с автомобилни масла и проблясващ мазно с всички цветове на дъгата.

Такава студена зима не се помнеше повече от двайсет години, но въпреки това Канзацу и Никълъс потеглиха на североизток към Ходака. Снегът се стелеше на дълбоки преспи, природата беше превърнала планината в ледена пустиня. Пет-шест метрови козирки от замръзнал сняг бяха надвиснали над проходите, през които се изкачваха нагоре. Въздухът от дробовете им моментално се превръщаше в ситни ледени иглички и оставаше да виси в мразовития ден. Небето — странно оцветено в някаква смесица между тъмносиньото и аленочервеното, изглеждаше твърдо и едновременно с това крехко като черупка на яйце.

Никълъс беше бос. „Ледът и страхът са едно и също, беше казал Канзацу. Научиш ли се да не усещаш едното, няма да усещаш и другото.“

Ясно си спомняше, че денят на изкачването им беше чист и кристално ясен. До онзи миг не можеше да си представи откъде се появяват ураганите. Но планинската верига с нейните дълбоки каньони, непристъпни върхове и бездънни пропасти очевидно беше онази лаборатория, в която природата приготвяше сложната смес на своя гняв, добавяйки на воля дива и необуздана сила. Тук, горе, лъчите на слънцето могат лесно да прогорят кожата на лицето и ръцете ти, но със същия успех това може да стори и снежната виелица.

Бурята връхлетя, когато Черният жандарм вече се мержелееше в далечината. Никълъс беше приключил с приблизително половината от изпитанията, които му бе подготвил Канзацу-сан. И до днес обаче не можеше да разбере дали и бурята не беше част от тях.

Във всеки случай, една снежна козирка с дължина над двайсет метра тежко се откърти под напора на вятъра, изскочил изневиделица от каньоните. Никълъс, който се бореше за глътчица въздух, би трябвало да усети грамадата от сняг и лед, насочила се към него, слухът му би трябвало да долови многократно усиления от ехото тътен, въпреки воя на вятъра.

Но той беше зает с друго — бореше се с „харагей“, шестото чувство, което Канзацу го бе научил да открива в себе си. Това чувство — по същество предшественик на „Гецумей но мичи“, можеше да бъде ужасно за несвикналия с него човек. Контролирането му бе далеч по-трудно от откриването му. Никълъс все още не се познаваше изцяло, изпитваше трудност при манипулирането с „харагей“, което на практика далеч повече го дирижираше.

Снегът и ледът го затрупаха. Бурята го връхлетя отвсякъде, той изведнъж се оказа в плен на студа и мрака. Първо го обзе паниката. Когато откри, че не е в състояние да диша, съзнанието му хаотично се завъртя.

После паниката изчезна, кратка като светкавица в лятно небе. Тишината бучеше в ушите му. Ясно чуваше ударите на сърцето си и движението на кръвта в жилите си, многократно усилени от размерите на ледената му гробница. И странно, но именно това го оживи. Аз съм жив, каза си той.

В душата му се появи някакъв древен инстинкт и той си наложи спокойствие. А заедно с него се появи и „харагей“. Умът му насочи навън нежните си пипалца и пред него отново се появи външният свят. Моментално усети присъствието на Канзацу и спокойствието му нарасна.