Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

За разлика от Кук Брандинг.

Направи тази пауза, просто за да разбере защо съзнанието й пак попадна под влиянието на Кук Брандинг. Отново се върна в онова състояние на напрегнато обвързване, което пречеше на обективния подход и го подменяше с емоциите. Погледна се в огледалото. Какво става с мен?

Прогони неспокойните въпроси от съзнанието си и си спомни колко беше щастлива в началото на операцията. Сега вече беше късно — краката й бяха стъпили на пътеката и връщане назад нямаше.

Кусунда Икуза притежаваше малко унизителна слабост към китайската кухня, а и към един определен ресторант в Шинюку.

Тези два факта бяха регистрирани в компютъра на Плъха. Когато влезе в ресторант „Тох-Ли“, разположен на върха на петдесететажния небостъргач Номура Секюрити Билдинг, никой не би познал в него човека, който се беше срещал с Нанги в Акихабара. Защото от главата до петите изглеждаше като преуспяващ японски чиновник — с безупречно ушит тъмен костюм, ослепително бяла риза и лъснати до блясък обувки.

Случайно се оказа, че салонният управител е приятел на негов приятел и така Плъха получи маса в съседство с тази, която бе резервирал Кусунда Икуза.

Самият Икуза все още не беше се появил, но на масата вече се беше разположил нисък и набит мъж, който отпиваше от чаша с мартини и преглеждаше последния брой на „Асахи Шимбун“.

Плъха не го познаваше, но това едва ли беше от значение. Беше на седмото небе, тъй като живееше за опасността — тя бе неговия начин да се отърси от строгите окови на йерархичната стълбица, върху която се гради животът в Япония.

Окото му не мигна, когато Танцан Нанги му възложи задачата да открие начин за компрометирането на Кусунда Икуза. Обратно — прие я с удоволствие, тъй като тя бе пропита с тежкото бреме на опасността. Плъха беше като Атлас — колкото повече го товареха, толкова по-приятно му ставаше.

В продължение на четирийсет и пет минути след приключването на срещата му с Нанги в Акихабара, той проверяваше дали някой не се интересува от него, плавно разширявайки окръжностите на изследваната територия. Накрая тя обхвана целия квартал. Едва когато се увери, че край него е чисто, той тръгна да търси Хан Кавадо.

Хан Кавадо бе един от най-сигурните „членове на екипа“ — така Плъха наричаше своите помощници. Обичаше този младеж и може би затова му възложи да следи действията на Джъстин Линеър — втората задача, която бе получил от Нанги.

Намери Хан Кавадо в дъното на барчето на „Мама“, зает с приключването на рапорта си по аферата Кавабана.

— Търся ключ към този човек — рече Плъха и се отпусна на съседното столче. Имаше предвид Кусунда Икуза. — Но по всяка вероятност ще ми трябва щанга, тъй като портата на Икуза-сан не се поддава на никакви ключове и трябва да бъде изтръгната от пантите. Няма друг начин да открием слабостите му.

— Опасна работа — поклати глава Хан Кавадо. — Говори се, че Икуза-сан не се доверява дори на собствената си майка. Просто да не повярва човек!

Плъха гледаше към окачения над бара пергамент.

Човек изчезва от света като безплътните облачета по небето. Остава само мисълта.

Хан Кавадо потърка брадичката си с длан и попита:

— Какво знаеш за психиката на Кусунда Икуза?

— Моят компютър съдържа факти, а не психологически портрети — отвърна Плъха. — А от тях излиза, че този тип е пълен с положителни качества и неуязвим срещу всякакви опити за изнудване. Само че на мен не ми трябва компютър, за да съм наясно с Кусунда Икуза. Той е млад, арогантен, страстно обича властта — и всичко това го прави уязвим.

От този разговор бе изминала една плътно запълнена с интензивни проучвания седмица. И сега Плъха седеше в луксозния ресторант и чакаше.

Когато Кусунда Икуза се появи на вратата, мъжът с мартинито сгъна вестника си, сложи го в малко куфарче от крокодилска кожа и се изправи. Поздравиха се изключително топло и на Плъха задочно бе представен Кен Ороши, президент на „Накано Индъстриз“.

— Как е семейството, Ороши-сан? — любезно попита Икуза, докато се настаняваше край масата.

— Всички са добре, Икуза-сан — отвърна Ороши. Изпращат ви своите поздрави и благословия.

Плъха отбеляза, че поклонът на Ороши беше малко по-дълбок — нещо доста необичайно за човек с неговото положение и възраст (беше поне двайсет години по-възрастен от Икуза), въпреки безспорния авторитет на „Нами“. Обичаите изискваха, а възпитанието просто задължаваше Икуза да се поклони по-дълбоко в знак на уважение към по-стария човек. Но беше станало точно обратното.