Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част I)

Бавно и постепенно тя започна да разбира Япония, а заедно с това и хората, които населяват многобройните й острови. Изпитваше дълбока благодарност към Нанги, примесена с искрено удивление от начина, по който този човек възприемаше собствената й несигурност. Дори когато се правеше на професор Хигинс и се отнасяше с нея като с Пигмалион — просто защото беше жена на Никълъс и той се чувстваше длъжен да й предложи душевен уют, тя усещаше, че не само това е мотивът за неговата любезност. Едва когато го видя да се моли в църквата, тя си даде сметка колко погрешно бе оценявала Танцан Нанги. Душата на този човек преливаше от християнско състрадание — нещо, което не се срещаше често дори в Америка. А да го открие тук, сред тези чужди земи, за нея беше истинска Божия благодат.

Съзнаваше, че все още стои в тази страна единствено благодарение на Нанги и неговите сладкодумни уроци. Никълъс беше изчезнал някъде и един Господ знаеше къде се намира в този момент, с какво се занимава. Беше се опитал да й обясни, но тя не го разбра. Сякаш изведнъж бе изгубила способността да възприема обикновения английски език. Знаеше само едно — срещу него бе извършено нападение и то няма да е последното. Но от кого?

От танжин.

Самото изникване на тази дума в съзнанието й я накара да потръпне. Никълъс и Нанги обясниха, че Акико също е била танжин, но този — характеризиран с думичката „дорокусай“ — бил много по-могъщ.

— О, Ники — промълвиха устните й. — Ако знаеш как горещо се моля на Бога да те закриля и пази!

Отиде в църквата, защото изведнъж почувства, че дори Нанги и неговите лекции не могат да възвърнат сигурността в душата й. Нещо беше станало.

Там често се срещаше с Нанги, тъй като беше предпочела службата в „Света Тереза“ макар че около дома й положително имаше и други католически църкви. Литургията я връщаше в годините на детството, когато придружаваше майка си. Тогава не изпитваше нищо друго, освен нещо като предпазна топлина, много по-късно разбра на какво се дължи това. Майка й водеше двете момиченца със себе си просто от чувство на дълг, просто защото нейната майка бе постъпвала така. Самата тя не изпитваше нищо по време на литургията, никога не усещаше присъствието на Бога. И дъщерите й автоматично я следваха.

Днес, в разгара на дълбока духовна криза, Джъстин се опитваше да намери утеха в ритуалите, които Бог предписва на своите деца. Не успя. Църквата си остана все така хладна, затворена и неразбираема, каквато я бе чувствала като дете.

Често се улавяше, че не внимава в службата, а просто й се иска да се отпусне на колене до Нанги и да зашепне в ухото му. Отчаяно й се искаше да разговаря с някого, но така и не набираше сили да разговаря с него.

В тази страна, в която светлината е вечен заложник на мрака, в която Никълъс бе попаднал в смъртоносна беда, тя се чувстваше безпомощна и сама със своите страхове, не виждаше опора никъде. — Страхът и споменът за Никълъс — такъв, какъвто го видя, преди да поеме за високите планини. Той й обясни, че трябва да открие сенсея танжин, който някога бе обучавал Акико. После Нанги си отиде и двамата останаха сами в старата дървена къща.

Никълъс и Джъстин. И напрежението, издигащо се като стена между тях в сгъстяващия се мрак.

— Гладен ли си? — подхвана тя.

Той поклати глава и попита:

— Как изглеждам?

— Откровено ли да ти отговоря? — каза тя и седна на ръба на леглото: — Изглеждаш ужасно, но едновременно с това си някак необичайно хубав.

Той затвори очи, сякаш думите й се стовариха върху му с физическа сила.

— Имаме да довършваме нещо, нали? — попита. — Това не е толкова важно. В състоянието, в което…

— Не — тя млъкна не толкова заради гласно изразения му протест, колкото от докосването на ръката му.

— Важно е, Джъстин! Откакто започнах да осъзнавам, че нещо става е мен, че може би наистина съм се превърнал в широ нинджа, аз умирам от страх да не те заразя, да не прехвърля това ужасно състояние върху теб! Мисля единствено как да те отблъсна по-надалеч, как да те предпазя от опасната зона!

— Ох, Ники — изхлипа тя. — Точно това разкъсва сърцето ми. Мога да понеса всичко оставало — и магията, и танжините, и широ нинджа, но отчуждаването ти не мога! — Не можеше да се сдържа повече, не искаше да се замисля дали казва цялата истина. Защото, ако подозрението, че душата й е не по-малко смразена от неговата, се окажеше вярно, признаването на този факт нямаше да доведе до нищо добро — той само щеше да засили убеждението си, че трябва да я държи настрана. А това тя вече не можеше да понася. — Единствено ние двамата сме от значение! — разгорещено зашепна тя. — Каквото и да се случи, ние можем да се опрем един на друг! Ти си всичко, което искам, скъпи! Винаги си бил и винаги ще бъдеш!