Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Маргарет понечи да отговори, но тялото на Барнет изведнъж отхвръкна назад и се залепи за линкълна. Пушката излетя от ръцете му, главата му клюмна към черната лакирана ламарина, на лицето му се изписа тъжно и някак примирено изражение. Успя да й хвърли един последен поглед със светлите си очи, които бързо се изцъкляха. Едва тогава Маргарет забеляза алената роза върху ризата му, която бързо набъбваше и цапаше хубавия костюм. От гърдите й излетя сподавен вик, ръцете й инстинктивно притиснаха Франси.

Понечи да помогне на бедния Барнет, въпреки че алената роза разцъфваше право от сърцето му. В този момент Франси изстена и тялото й започна да се гърчи в конвулсии. Маргарет я целуна по главата. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, но стоеше напълно неподвижно и гледаше как тялото на лейтенанта бавно се свлича на окървавената земя. После се наведе и протегна ръка към служебния му пистолет.

— Само се опитай! — обади се хладен глас зад гърба й и тя неволно замръзна. — Много по-лесно е да застреляш въоръжена жена. И далеч по-приятно!

Обърна се и видя фигурата на висок мъж, който се приближаваше откъм лексуса. Походката му беше странно подскачаща, сякаш единият му крак беше по-къс от другия. Мъжът компенсираше недъга си с дълги и гъвкави крачки, движеше се в лек зигзаг. Маргарет неволно го сравни с малките безцветни рачета, които беше наблюдавала по плажовете на Карибско море…

Но у този мъж нямаше нищо безцветно. Приближил се на няколко крачки от нея, той се оказа не толкова висок, колкото внушителен. Лицето му беше квадратно като блокче лед, с безизразни като на скумрия очи и пожълтяла като вчерашна краставичка кожа. Беше облечен в късо, отдавна излязло от мода палтенце и това му придаваше вид на Бакхус, гръцкия бог на виното и жените, който имал тяло на звяр… Подобно на Бакхус, този мъж имаше лъскава, гарвановочерна коса, която падаше на къдрици над челото и врата му. Устата му беше широка и чувствена, хармонията ставаше пълна благодарение на правия и издължен римски нос. Би бил истински красавец, ако не беше безизразният поглед в очите му.

Под палтенцето се виждаше сако с цвят на отлежало уиски, под което имаше раирана риза без яка. Крачолите на черните джинси бяха натикани в скъпи ботуши от кожа на алигатор, високите им токчета завършваха с месингови налчета.

— Познаваме се отнякъде, нали? — попита Маргарет.

— И да, и не — отвърна мъжът. — Аз съм призракът на Пол Матачино „Черния“, но на практика съм синът му — Пол Киарамонте…

— Това име ми е познато — кимна Маргарет. — Вие сте от фамилията Абриола. Хората, на които мъжът ми имаше пълно доверие… Десетилетия наред вие сте били верни на Голдони!

Зъбите на мъжа проблеснаха в мрака, кракът му се отдели от земята и изрита пистолета на Барнет с виртуозността на танцьор. В лявата му ръка проблесна дългото дуло на тежък револвер.

— Гадняра ме предупреди да внимавам с теб и беше прав — промърмори Киарамонте и започна да цъка с език. „Съвсем като бабичките в кварталното кино, попаднали на еротичен филм“, помисли си Маргарет. — Но той винаги е прав… — раменете му леко се присвиха. — Е, можем да кажем сбогом на Вини и Марко… Не бяха от най-добрите, но все пак… — Благодарение на чувствените устни, усмивката му се превърна в заплашителна гримаса и Маргарет неволно покри с длан очите на дъщеря си. — Едно време такива като Вини и Марко са ги наричали „гюлета“, тъй като са били обречени да умрат по време на бой… — раменете му отново се присвиха. — Е, все някой трябва да умре… Защо това да са първокласни специалисти, когато можем да използваме и такива като тези? — Зъбите му отново проблеснаха, дълги и остри като на вълк.

Очите му се сведоха към трупа на лейтенант Джак Барнет, налчето на ботуша му потъна в главата му и Маргарет неволно затвори очи.

— Но кой е тоя? Бодигард или любовник? А може би и двете?

Киарамонте приклекна, отметна с нокът окървавения ревер на сакото и внимателно измъкна евтин пластмасов портфейл.

— Май ще се окаже дребна риба, а?

После от устата му се откъсна грозен вик, пръстите му пуснаха портфейла като опарени.

— Луда ли си, мътните да те вземат?! — втренчи се в Маргарет той. — Та тоя шибаняк е ченге — Раменете му направиха странни движения, сякаш играеха ритуален танц. — Значи съм гръмнал редовно ченге от Градското полицейско управление на Ню Йорк! По дяволите! Откъде можех да предполагам?

— Не беше необходимо да го убиваш — каза Маргарет, шокирана и уплашена до смърт.