Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Предпочела по собствено желание живота на сирак още като невръстно дете и израснала на улицата, Веспър добре знаеше какво означава да си сам и безпомощен под открито небе, да си извън контрол… Беше родена в Потомак, щат Мериленд, имаше си съвсем законни родители — Максуел и Бони Харкастър. Но те отдавна бяха престанали да бъдат част от живота й, а и едва ли някога са били… Надарена с пъргав и необичайно комбинативен ум, тя още от ранни години беше преживяла експериментите с наркотици и секс, алтернативен начин на живот и всичко, което й се струваше необичайно и интересно. Не признаваше нито задръжки, нито ограничения. Макар да си даваше сметка за опасностите, които носи СПИН-ът (една от най-близките й приятелки почина от тази болест далеч преди тя да се превърне в епидемия за Америка), тя продължаваше да експериментира. В онези години най-много се плашеше от застоя, от намаляването на темпото. Неподлежаща на никакъв контрол, тя продължаваше да се хвърля от една авантюра към друга, обзета сякаш от непреодолимото желание за самоунищожение.

Там, сред тинята на човешките отпадъци, я беше открил Микио Оками. Приличаше на захвърлена монета, напълно откъсната от човешкия род, истинска прокажена… Състоянието й беше ужасно, в главата й се блъскаха ужас и страх. Беше направила опит да издере очите му и да го изпохапе, убедена, че срещу себе си вижда поредния насилник… Измина доста време, преди да се укроти, но той продължаваше да се тревожи. Защото беше достатъчно мъдър да усети какви чувства вълнуват душата й. Беше убедена, че той иска да прекърши волята й, за да я подчини, докато намеренията му бяха точно обратните — той искаше само да я направи свободна…

Сега, притисната в прегръдките на Леонфорте Гадняра, Веспър отново почувства как се раждат предишните страхове. Толкова дълго беше потискала давите си емоции, че дори само преди половин час тяхното възраждане й се струваше невъзможно. Но в ръцете на Чезаре изведнъж изпита чувството, че я грабва някаква могъща и примитивна сила. Всичко, което беше изградила с цената на много търпение през трите години в Йейл и още четирите в Колумбийския университет, започна да се топи. Не помагаха и петте години в служба на Оками. Старецът щеше да се окаже прав — необичайните й способности даваха своите плодове, светът наистина лягаше в краката й.

Дланта на Чезаре се плъзна надолу по гърба й, движенията му бяха леки и почти незабележими. Погледна го в очите в момента, в който устните им се сляха. Ясно видя червеникавите искрици на лудостта, ноздрите й неволно се разшириха. Ако този човек действително е луд, то тази лудост й беше добре позната. При мисълта за нея тялото й неволно се разтърси от дълбока, подобна на конвулсия тръпка.

Саксофонът на Мълиган изпълваше сенчестите ъгли на помещението, преплиташе се с разсеяната светлина, която се процеждаше през стъклените тухли, придаваше им странни, огледални отблясъци. Кралските палми навън леко се поклащаха, откъм плажа се носеше сиянието на горещия слънчев следобед…

Извиваща тяло в ръцете на Чезаре, Веспър усети магнетичната клонка на времето и неусетно започна да се връща обратно към младите си години. Твърда и едновременно с това гъвкава като каучук, тогава тя лесно преодоляваше ограниченията на цивилизованото общество. Беше волна като птичка, не дължеше обяснения на никого. Любеше се само с жени, третираше ги с нежност и жестокост, даваше им онова, което никой мъж преди нея не беше им предлагал… Може би точно по тази причина прие ангажиментите си към Микио Оками като Божи дар. Защото той предлагаше морална закрила на тъмните й желания, които приличаха на птици в полет с протегнати нокти и широко разтворена, гладна човка…

Дълго време отъждествяваше своя стремеж към един по-добър свят , своите безумни мечти с ято хищни ястреби, понесени от нощния вятър… Разбира се, тази представа се беше появила с помощта на наркотиците, но тя се оказа трайна като самия живот…

Сега, докато устните на Чезаре се впиваха в нейните, тя усети как тези ястреби се пробуждат и започват да пляскат с криле. Вече не искаха да стоят в тъмната клетка на душата й, натикани там доброволно, след като разбра истинската същност на Микио Оками и го прие… Даде си сметка, че ако не намери сили да ги укроти, птиците скоро ще я понесат на могъщите си криле и ще я отведат там, където се беше заклела никога да не се завръща…

Чезаре шепнеше името й, тя неволно затвори очи. Смътно осъзна, че я насочва към една от стъклените стени, сърцето й ускори ритъма си. Гърбът й усети хладината на прозрачните тухли, тялото на Чезаре се притисна в нейното. Потъна в зеленикаво сияние, пречупените слънчеви лъчи се отразяваха в басейна и хвърляха странни отблясъци по тавана.