Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

Никълъс предпазливо го последва, подавайки предното колело на мотора иззад ъгъла. Това беше една от типичните за този квартал „шомбен-йокочо“ („Улица на пикнята“, според цветистия токийски жаргон), запълнена с евтини барове, подозрителни заведения за стриптийз и ресторантчета, в които се сервираше не дотам качествена храна. На стотина метра от ъгъла униформен хоп седна зад волана на бялото БМВ и го откара към подземния паркинг. За пръв път виждаше подобна услуга на „шомбен-йокочо“…

Паркира мотоциклета и тръгна по тротоара. Къде ли е влязъл Макнайт? Съмнителните заведения бяха така натъпкани едно до друго, че нямаше никакъв смисъл да ги проверява едно по едно. Налагаше се да прибегне до друг начин.

Потъна в Акшара и околната действителност се стопи като лош сън. Блясъкът на неона избледня и отстъпи място на ослепителната вътрешна светлина. Миг по-късно се присъедини към Макнайт, който бавно пристъпваше в долнопробен, задръстен от тютюнев дим бар. Вътре беше шумно, разголените сервитьорки бяха от най-ниско качество. Неотклонно продължаваше да следва американеца, картината в съзнанието му беше кристално ясна, като на телевизор с висока разделителна способност. Макнайт бавно си пробиваше път сред масите, около които седяха мъже с женски дрехи, съмнителни бизнесмени и авантюристично настроени туристи. Насочи се към една малка масичка в дъното и седна. Другият стол вече беше зает от позната физиономия — виетнамеца Нгуен Ван Трък. Макнайт се облегна назад и си поръча уиски.

Не след дълго Никълъс се появи на входа. Заведението се казваше „Дехарау“, което в буквален превод означаваше „Без пукната пара“.

Макнайт опразни чашата си на един дъх и поръча още едно питие.

— Малко ли ти беше на приема? — вдигна вежди Нгуен.

— Не зная как е при теб, приятелю — тежко го изгледа Макнайт. — Но аз не всеки ден убивам хора…

— Много сте кекави вие, американците — подигравателно сви устни Нгуен. — Защо не остави аз да свърша работата?

— Вече ти казах — въздъхна Макнайт и глътна второто уиски по начина, по който беше изпил първото. — Ватанабе се беше разбрал с мен, до теб дори нямаше да се приближи!

— Ето докъде го доведе доверието му в американците! — ухили се Нгуен. — Честни и праволинейни, а? Би трябвало да има едно наум…

С това очевидно се изчерпи въвеждащата част на разговора. Виетнамецът се приведе напред и напрегнато попита:

— Успя ли?

Третото питие на Макнайт бе донесено от келнер с изкуствени гърди като на Доли Партън и съответната перука.

— Разбира се — кимна американецът, след като педерастът се отдалечи. Възбудата му все още беше силна — като на човек, току-що видял смъртта в очите. Адреналинът във вените го караше да се усмихва с чувство на превъзходство. Особено сега, след като всички козове бяха в ръцете му, той искаше да се наслади напълно на тържеството си над виетнамеца. Никълъс механично отчете този факт, докато предпазливо скъсяваше разстоянието до масата на жертвите си. „Сега Макнайт ще стане недискретен, каза си той. Следователно трябва да чуя всяка негова дума.“

— Аз просто изпълнявам заповеди — започна виетнамецът. — Моят шеф иска…

— Знам какво иска твоят шеф — прекъсна го с мрачна ирония Макнайт и Никълъс съвсем ясно си представи лицето му. — И имам това, което иска!

— Сега най-важно е времето!

— Така ли? — небрежно попита Макнайт и изпружи дългите си крака. — И защо!

— Това не те засяга.

— Не ме засяга, значи… — Макнайт запали цигара и лениво пусна няколко кръгчета дим: — Но само аз мога да помогна на твоя шеф …

— На теб ти беше възложена определена задача! Ако си я изпълнил, ще получиш съответното възнаграждение, което е доста щедро… Иначе…

— Не си позволявай такъв тон! — внезапно просъска Макнайт. — Аз съм американец , докато ти си обикновено момче за поръчки! Никой не може да ми говори по този начин, дори скъпоценният ти шеф! Писна ми да стоя в шеста глуха и да ми подхвърлят трохи! При това хора, които печелят милиони! Искам да се включа в надбягването и билет за него е именно това, което притежавам!

— Дискетата, моля! — прошепна с каменно лице Нгуен.

— Всяко нещо с времето си! — отсече другият. — Първо искам среща с Майк Леонфор…

— Без имена! — просъска виетнамецът.

— Да бе, забравих — ухили се Макнайт. — Все не мога да свикна с ролята на дребен шпионин. Но успях да привлека вниманието ти, нали? — от ноздрите му се проточиха две синкави струйки дим. — Всъщност кой ще ни чуе точно тук? Може би тълпата японски педерасти с перуки и грим? Трябва да внимаваш, Ван Трък! Ще вземат да ти пробутат някой обратен!