Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част I)

— Дами и господа, вие присъствате на историческо събитие! — все така тържествено каза той. — Имам честта да ви демонстрирам първата официална видеовръзка на комуникационната система „Кибер-нет“. Моля, насочете вниманието си към екрана…

— Моши-моши (ало) — разнесе се многократно усилен от тонколоните глас. Екранът оживя и бавно се запълни от лицето на японския министър-председател. Яснотата на дигиталното изображение беше забележителна.

Никълъс хвърли поглед към масата на Тьорин, но не успя да види лицето на Макнайт. Мястото му беше празно, но очевидно никой не беше обърнал внимание на този факт.

— Господин министър-председателю, вие разговаряте с Канда Тьорин, вицепрезидент на компанията „Сато интернешънъл“ отговарящ за въвеждането на новата комуникационна система „Кибер-нет“ — представи се Тьорин.

— Здравейте, Тьорин-сан — отвърна премиерът. Лицето му беше сиво и уморено. — Аз съм министър-председателят Таканобу и разговарям с вас от сградата на Токийската стокова борса Нихонбаши. Изглеждате великолепно в новия си смокинг, Тьорин-сан. Желае ли някой от изтъкнатите ви гости да осъществи директна сделка с борсата в Ню Йорк?

Този въпрос беше посрещнат с весел смях от присъстващите в залата, после се разнесоха аплодисменти. Демонстрацията продължи. Никълъс се надигна от мястото си и безшумно се насочи към изхода. Прекоси фоайето на мецанина и се насочи към частния асансьор. Искаше да отскочи до помещенията с главния компютър и да разбере докъде е стигнало прехвърлянето на данните. В същия момент видя Макнайт, който се измъкна от мъжката тоалетна и бързо се насочи към залата.

Натисна бутона с номер 40 и бронзовите врати започнаха да се затварят. В последния момент успя да тикне обувката си в процепа и да натисне бутона за отваряне. От тоалетната излезе втори мъж, който се насочи към общите асансьори и натисна бутона за повикване. Никълъс изскочи от кабината и се втурна към него. Човекът се беше опрял на стената и бавно се свличаше. Никълъс протегна ръце да го подхване. Още в първия момент му се стори, че познава това лице. Сега вече беше сигурен. Човекът в ръцете му беше Капа Ватанабе — техническият сътрудник в научноизследователския отдел, който отговаряше за прехвърлянето на данните. Гой би трябвало да е на 40-ия етаж, а не тук, в тоалетната на мецанина. Какво става?

— Ватанабе-сан — разтърси го Никълъс, но отговор не последва. Очите на оператора бяха притворени, но под клепачите ясно се виждаха неестествено разширените му зеници.

Никълъс провери пулса му. Беше необичайно бавен, като на човек, изпаднал в кома. По устните му се появи едва забележима розова пяна. Никълъс се готвеше да хукне за линейка, когато забеляза необичайно свитите пръсти на дясната ръка на припадналия. Сърцето му пропусна един такт, ръцете му внимателно се заеха да разтварят дланта. Тази поза му беше позната от Вунг Тау — крайбрежната ивица, югоизточно от Сайгон. Ръката на Ватанабе се разтвори и пред очите на Никълъс се появи очакваната гледка: малка раничка в средата на дланта с посинели краища. Същата като на онзи гмуркач, изтласкан от океанските вълни край Вунг Тау… Разпита един от местните рибари и разбра, че нещастникът е бил прободен от Бан-том — една странна на вид мида с невинното наименование „мида-торта“. Но, както се оказа, тази мида била един от най-отровните обитатели на Южнокитайско море, особено опасна заради поразителната си прилика с кралската скарида. „Виж тук — рибарят предпазливо посочи раничката на дланта на гмуреца. — Синьото петно е доказателство за отровата…“

Капа Ватанабе беше инжектиран с отровата на „мида-торта“. Защо? Никълъс разкъса с нокът раничката, наведе се и засмука кръвта. Изплю я на пода, свали вратовръзката си и я стегна като турникет около китката на Ватанабе. Дали това ще е достатъчно, за да спаси живота му, запита се той. Начинът за проверка беше само един. Наведе се над човека, затвори с длан очите му и включи своето танжинско око. Светът се смали и изчезна, съзнанието му потъна дълбоко в тайнството на Тао-тао. Обви го мрак, душата му бавно се отвори за Акшара — тайнствената Пътека на светлината, с чиято помощ душевната енергия се превръщаше във физическа.

Според древното учение всичко в света се върти около един център, наречен „кокоро“. Той представлява бавно пулсираща мембрана, благодарение на която психическата енергия се трансформира във физическа. В това отношение притежателят на Тао-тао не се различава съществено от тибетските магьосници, китайските аскети и шаманите на редица древни племена. Всички те черпят енергия от източници, които са известни на хората от хилядолетия, но вече забравени от цивилизования човек…