Ерик Лустбадер - Двойникът на нинджата (Част II)

Сега обаче Бог реши да й разкрие истината. Винаги го правеше, когато намери за добре, по свой особен начин. Джаки изведнъж осъзна, че с решението си да я доведе в „Дева Мария“ мама се беше превърнала в истинска героиня. Какво ли е било ужасното наказание на чичо Алфонс? Той никога не би й простил волността да заведе дъщеря си — една Леонфорте, във владенията на Голдони!…

Съвсем сама в параклиса, изпотена от жегата, Джаки неволно потръпна. В сравнение със смелостта на майка й, нейният собствен кураж изглеждаше блед и незначителен, готов да се стопи при първия сигнал. Камбаните екнаха, каменното помещение се разтърси. Джаки поднови горещите си молитви към Бога, но този път включи и майка си в тях.

В ранното утро къщата на Кисоко изглеждаше някак гола. Огромните складове край реката Сумида я заобикаляха отвсякъде, намръщено надвесени над нея. Дъждът спря, на хоризонта се появи розовата светлина на изгряващото слънце. Пръснатите по асфалта зелени листа приличаха на стъпки на невидими призраци.

Никълъс слезе от седлото на своето кавазаки и натисна звънеца. Отвори му млада жена в униформа и неохотно го покани да влезе.

— Господарката още не приема — обяви тя с тих, потрепващ глас.

— Няма нужда да я безпокоите — отвърна Никълъс. — Дошъл съм при Нанги-сан.

— Страхувам се, че старото момче все още спи — обади се заповеден глас от дъното на коридора. — Може би аз ще ви помогна…

Мъж на около четиридесет години бавно вкара инвалидната си количка в средата на помещението. Върху бледото му издължено лице доминираха кафяви очи с влажен блясък, които само привидно изглеждаха меки. Раменните му мускули гъвкаво се движеха от усилията да придвижва блестящата никелирана количка. Гумите едва чуто просъскаха по мраморния под. Прислужницата му хвърли един бегъл поглед и побърза да се оттегли.

— Дадох дума на Кисоко-сан…

— Тя е майка ми.

Никълъс озадачено млъкна, а човекът в количката се усмихна:

— Не ви е казала нищо за мен, нали? — масивните му рамене леко се повдигнаха. — Нормално. Казвам се Кен и вече зная вашето име, Линеър-сан… — Не се поклони, не протегна ръка.

— Дадох дума на майка ви, но наистина се налага да поговоря с Нанги-сан — довърши мисълта си Никълъс. — Има редица неща, които се нуждаят от разясняване.

Кен сплете пръстите си. Мазолите върху тях бяха толкова дебели, че приличаха на броня.

— Невежеството е едно от най-често срещаните състояния на човешката душа отново се усмихна той.

— Някои хора просто са по-невежи от другите…

Никълъс втренчено го погледна. Приличаше му на някого, но не можеше да разбере на кого.

— Тревожа се от състоянието на Нанги-сан — подхвърли той.

— Предполагам — кимна другият. — Лоша болест, доста годинки на гърба му… Но ще се оправи, няма от какво да се страхувате — главата му леко се наклони. — Вероятно знаете, че някога те са били любовници и ще останат такива завинаги…

Притежаваше обезпокоителния навик да скача от тема на тема, без да споменава имената на хора и предмети. Съвсем като следовател.

— И представа си нямах — излъга с лекота Никълъс.

— Това не бива да ви тревожи — отвърна Кен. — Малко хора на света знаят за тях… — помълча малко, сякаш искаше да се концентрира. — Запознали се през 1948 година в едно „торуко“… Знаете ги — японската версия на турската баня… Там ходели американски войници от окупационните части.

Когато Кен спомена за „торуко“, нещо помръдна в паметта на Никълъс. Майката на Хонико беше работила в такава баня, наричаше се Тенки.

— Къде се е намирало това „торуко“? — попита той.

— В Ропонги — сви рамене Кен. — Там са били почти всички подобни заведения…

Тръпки пробягаха по кожата на Никълъс. Какво е това? Миналото и настоящето се смесиха, отрупвайки го с въпроси без отговор. Нанги и Кисоко се бяха запознали едва преди единадесет години. Кен го лъже, но защо?

— Как беше името му?

— Чакайте да помисля — извърна очи към тавана Кен. — Май беше Тенки…

Същото „торуко“, в което беше работила майката на Хонико! Кен сякаш се опитваше да му каже нещо…

— Кен!

Острият глас на Кисоко накара Кен да отправи един мълчалив, но настоятелен поглед към Никълъс.

— Кен, имаш неотложна работа!

Кисоко се появи от стълбата, по която преди малко беше изчезнала прислужницата. Вероятно именно тя й беше съобщила какво става тук.