Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Успя да върне колата на пътя, включи на ниска предавка и продължи изкачването. В такова време е възможно да има паднали камъни или кал, отчете механично той. Или пък опасно размекване на банкета.

Вследствие на забавянето от подхлъзването беше изостанал, синьото субару не се виждаше никъде пред него. Имаше чувството, че бурята се изкачва едновременно с него и скоро ще покрие острите зъбери на Тцуруги. Бързо започна да се смрачава, дъждът продължаваше да се лее все така обилно. Грохотът му беше толкова силен, че заглушаваше съскането на чистачките.

Добре че няма къде да се отбият, помисли си той. Пътят беше толкова тесен, че не позволяваше дори място за аварийно спиране. Гумите започнаха да вият в поредния остър завой, стомахът му се преобърна от натиска на центробежните сили. В подобно време няма да го видят, дори да подозират, че някой ги следи. Задницата отново поднесе, от устата му се откъсна проклятие. Върна колата на пътя и включи парното, за да издуха влагата от стъклата.

— Дъждът се качва нагоре.

Изправена на прага, Мариана наблюдаваше Ничиреншу, който се беше привел над средната дъска. В ръката си стискаше един черен пул, очите му внимателно оглеждаха разположението на фигурите. Положи го на едно кръстовище, вдигна бялото камъче в съседство и едва тогава я погледна.

— На тази височина бурите са доста силни — рече. — Но ти не се безпокой, тук сме в пълна безопасност.

Мариана се усмихна. Проявата на загриженост от негова страна беше доста иронична на фона на това, което я беше принудил да преживее. Една буря едва ли ще я убие…

— Като дете много обичах светкавиците — промълви унесено тя. — Баща ми знаеше това и ме извеждаше в полето по време на буря. Плачех, когато не успявах да видя така желаната светкавица… А брат ми казваше, че съм смело дете.

— Притежавала си по-силна привързаност към природата от него — каза Ничиреншу. Тонът му беше напълно неутрален, тя така и не разбра това комплимент ли беше, или порицание.

— Ничиреншу — прошепна името му тя. Очите му я гледаха така, сякаш беше кошута, внезапно изскочила на горска пътека пред краката му. Тишината се проточи. Тя не добави нищо, той не я подтикна да го стори. Колебанието й беше дълго, но накрая все пак го преодоля: — Може би е време да тръгваме…

Той поклати глава и сърцето й замря.

— Не мога да понасям повече тази насилствена изолация! Не искам дори да си представя какво преживява в момента Джейк! — очите й го пронизваха. — Нима не разбираш, че искам да бъда с него?

Главата му бавно се завъртя към сенките в ъгъла на стаята, но тя успя да улови блясъка на очите му. После падна завесата, тежка като олово. Какво ли си мисли, запита се тя.

— Ако си тръгнеш сега, със сигурност ще загинеш…

Здрачът се беше сгъстил дотолкова, че тя не успя да види помръдването на устните му. Обърканото й съзнание все пак успя да улови насоката на мислите му.

— Не разбирам защо толкова държиш на живота ми — промълви Мариана. — Аз съм жена на смъртния ти враг…

— Изпълнявам заповед — отвърна той и се отпусна на колене върху рогозката. Извърна глава и огледа дребната й фигурка до вратата, облечена в кимоно и бели чорапи. С изненада установи, че ненавистта му беше изчезнала. Сред широкия свят тя може да бъде съпруга на омразния Джейк Мейрък, но тук, в подножието на Тцуруги, е нещо съвсем различно. Не знаеше точно какво, не искаше дори да си го представи…

— Заповед — повтори унесено тя. — Може би наистина ще се окаже, че не си човек, а обикновена марионетка. Дърпат ти конците и ти подскачаш… — очите й не изпускаха лицето му. — Преди години ми дадоха една жаба, имахме час по биология… Тя беше мъртва, но аз знаех, че ако я боцна с нещо остро, мускулите й ще реагират… Ето това си ти… Мъртва жаба.

— Думи — промърмори той и извърна очи към разчертания квадрат пред себе си. — Думите не означават нищо. Важни са единствено действията — ръката му се протегна към поредния пул.

— И Джейк обича тази игра, но не мога да разбера защо. Животът трябва да се живее, а не да се запълва с някакви игри. Човек не може да мести живи хора като тези черни и бели камъчета. Животът просто е нещо различно…

— Напротив, животът е огледало на тази игра — вдигна глава Ничиреншу. — Нима някой не планира предварително твоята смърт и кражбата на „фу“?

— Но не се получи…

— Причината се крие единствено в умно избрания контра ход на противника…

Мариана започна да губи търпение.