Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Навлезе в планината. Пътят се стесни, на няколко пъти се наложи да отбива почти в канавката, за да се размине или да задмине някой от туристическите автобуси, срещащи се все по-често.

Ще вали, помисли си той и намали климатичната инсталация, която отчаяно виеше на максимални обороти. Вече се намираше на няколко хиляди метра надморска височина, жегата намаля, а въздухът стана далеч по-свеж и прохладен. Свали прозорчето и с удоволствие изложи лицето си на първите дъждовни капки, които заплашваха да се превърнат в порой. Хладният ветрец моментално го ободри.

Капките ритмично зачукаха по ламарината. „Поцу-поцу“, помисли си Джейк. Японците са известни като чувствителни хора, а езикът им описва по-скоро начина, по който се усещат нещата, отколкото конкретните им характеристики. „Поцу-поцу“ беше точно такъв израз, в буквален превод означаваше „няколко капчици тук-там“… Джейк си даде сметка, че ще се наложи да спре, ако времето рязко се влоши. Този път не е подходящ за пътуване в мокро време, завоите са прекалено остри и твърде близо до ръба на пропастта…

Изсумтя и вдигна очи към черните облаци над главата си. Те бързо изпълваха цялото небе, проблеснаха светкавици.

— По дяволите! — изруга той.

Дъждът връхлетя с огромна сила, Джейк изпита чувството, че се удря във водна стена. Всичко наоколо се размаза в сиво-зелени цветове, видимостта рязко намаля. Протегна ръка и включи чистачките.

Май е време да се спира, въздъхна в себе си той.

На няколко километра по-нагоре имаше знак за населено място и той пое към него. Скоро се озова на единствената уличка на малко селце, вече задръстена от коли и автобуси, които като него бяха потърсили подслон от бурята.

Намери си място между някаква тойота и спортен мерцедес, изключи двигателя и вдигна прозореца почти догоре. Остави малък процеп за въздух, иначе рискуваше да стане вир-вода.

Лято, въздъхна той и хвърли поглед към небето. Като дете страшно обичах подобно време. Но сега е различно… Май това не е най-подходящият сезон за възрастни…

Вратата на мерцедеса пред него се отвори. Млада русокоса жена в бяла блузка без ръкави и зеленикава ленена пола щракна елегантен синьо-зелен чадър над главата си. След нея се появи около шестгодишно момиченце, което беше копие на майка си. Двете се насочиха към отсрещната чайна с изпотени от влагата стъкла.

По потъмнялото небе пробяга зигзагообразна светкавица, миг по-късно тресна и оглушителната гръмотевица. През две коли от мерцедеса паркира взето под наем субару, от него излязоха четирима мъже. Бяха едри и очевидно имаха нужда от малко раздвижване. Започнаха да приклякат и да разкършват мускули като професионални спортисти. Единственият черен чадър преминаваше от ръка на ръка. Приличаха на алпинисти или на…

Джейк изведнъж се стегна, дланта му бавно избърса парата, започнала да замъглява вътрешната страна на челното стъкло.

Запали мотора и чистачките се включиха. Да, вече беше сигурен. Сърцето му рязко ускори ритъма си.

Позна един от мъжете, които вече се връщаха в тъмносиньото субару. След миг изръмжа мотор и колата започна да се отделя от тротоара. Дъждът видимо намаля.

КГБ. Първа главна дирекция. Което означаваше КВР.

Бурята набираше сила часове наред, могъщият й грохот постепенно запълваше планинските клисури, скоро само върховете останаха да стърчат над черните облаци.

Ничиреншу влезе вътре и започна да играе „уей ки“ на три дъски едновременно. Мариана се опита да анализира част от предстоящите ходове, но позициите бяха сложни и тя скоро се отказа. Освен това тази игра й напомняше за Джейк.

Излезе отново на верандата, макар че въздухът беше станал доста хладен, а в сенчестите ъгли — дори студен.

Аленото слънце беше кацнало като нарисувано на острия шиш Тцуруги. Тя се облегна на дървения стълб и отправи поглед надолу, към сивите талази на бурята. Измина доста време, преди да усети, че тези талази бавно пълзят нагоре и скоро ще бъдат тук. Щеше да вали…

Нисанът поднесе на един особено остър завой и застрашително се насочи към ръба на каменната балюстрада, отвъд която зееше бездънна пропаст. Зелените поляни на долината проблясваха, окъпани от дъжда, до тях имаше поне две хиляди метра.

Джейк предпазливо натисна спирачката, завъртя леко волана и направи опит да върне колата на пътя. Тялото му се вцепени от напрежение. Даваше си ясна сметка, че всяка промяна на тежестта може да се окаже фатална и затова действаше с изключително внимание.