Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

От Директора до базата Хонконг: Съобщението получено. Мейрък прехвърлен в група „Смъртно опасни“.

Изключи терминала и тежко се надигна. Край, съдбата на Джейк е решена. Сега ще го застрелят в момента, в който бъде засечен от наказателните екипи на Агенцията.

Какво можеше да стори Андрю Сойър, освен да предаде снимките на Достопочтения Чен? Беше измамен от най-близкия си помощник, но Питър Енг се явяваше и племенник на влиятелния Чен. Отдавна свикнал с китайските традиции, Сойър си даваше сметка, че кръвната връзка винаги е по-важна от бизнеса. Нямаше никакво значение колко тайни е откраднал Енг по време на службата си в „Сойър & синове“. Важна беше единствено родствената му връзка с Достопочтения Чен.

— Познавате ли мъжа с белега?

— Као Бялото око — кимна Достопочтения Чен. Лицето му беше намръщено и мрачно. — Гаден агент на шибаното КГБ!

— Всички са в един кюп — посочи Сойър. — Енг, Као и Блустоун.

— Никакви мерки ли не предприехте? — погледна го Достопочтения Чен.

— Веднага дойдох при вас — поклати глава Сойър. — Питър Енг е член на вашето семейство, не можех да постъпя по друг начин.

— Ясно — промърмори шанхаецът и потъна в мълчание. Очите му не слизаха от лицето на чуждестранния тайпан.

Намираха се в кабинета в къщата на Чен, разположена в един от най-добрите квартали на острова — Сай Йинг Пун.

Когато домакинът най-сетне проговори, темата вече беше съвсем различна.

— Чувам, че сте присъствал на призрачна сватба…

— За дъщеря ми Мики — кимна Сойър. — Умря едва на годинка и половина…

— Колко тъжно! Прекалено тежък товар за едно невръстно дете. Но след призрачната сватба духът й навярно е щастлив и спокоен…

— Дано…

Размениха си одобрителни погледи, сякаш усетили новата близост помежду си.

— Господин Сойър, разбирам съвсем ясно, че племенникът ми е причинил големи загуби на компанията ви…

Разговорът изведнъж навлезе в деликатната си фаза.

— Мисля, че моите загуби са дреболия в сравнение с разочарованието, което причинява на вас — внимателно отвърна Сойър.

— Оценявам загрижеността ви, но не мога да не мисля за загубите на „Сойър & синове“.

— Ще трябва известно време, преди да получим точна представа за тях — все така внимателно отвърна Сойър. Направи преднамерена пауза, после подхвърли: — Може би ще ми трябва помощ…

Очевидно Достопочтения Чен очакваше именно тези думи.

— Ще я получите — кимна той. — Достатъчно е само да я поискате.

— Много съм ви задължен — поклони се Андрю Сойър.

— Какво ще бъде наказанието? — погледна го в очите шанхаецът.

— Престъплението е във вреда на цял Хонконг, наказанието трябва да бъде на същото ниво. Поне така мисля аз…

— Означава ли това, че не желаете да уведомите Специалните части? — настойчиво попита Достопочтения Чен.

— Оставям вие да решите това — промълви Сойър й изведнъж усети сърцето си в гърлото. Рискът беше огромен.

Китаецът кимна с глава, обърна се на малките си крачета и заситни към бюрото. Постави при останалите снимката, която през цялото време беше държал в ръка. Огледа ги още веднъж, после премести погледа си към Сойър. Видя един открит човек с приятни черти, поне според разбиранията на китайците. За пръв път усети, че зад тези черти се крие искреността на приятел, готов да му помогне във всички начинания.

— Ето какво е моето решение, господин Сойър — промърмори той. — Нека китайците се погрижат за мършата в своето стадо. А тайпаните да мислят за хората като себе си.

Сойър пристъпи крачка напред и се поклони.

— Моите уважения, господин Чен. Ще ми позволите ли едно предложение?

— Разбира се.

— Нека заедно изпълним това наказание. По този начин бихме могли да поставим началото на много съвместни начинания, които биха били от полза и за двамата. Както в бизнеса, така и в личния ни живот…

Въпреки мъката, причинена от племенника му, Достопочтения Чен си позволи една тънка усмивка. Нека Буда ми е на помощ, помисли си той. Май двамата с този варварин сме си лика-прилика!

Главният офис на Чудесния Сун се намираше в една фабрика за играчки. Тук се произвеждаха миниатюрни кукли самураи от ярко оцветена пластмаса. Китайците обичат наситените цветове и никой не се смущаваше от факта, че те не отиват на подобни играчки.

Милиони ръце, крака и глави бяха подредени на високите рафтове, докато сабите и основите на куклите се държаха на друго място, по простата причина, че се монтират най-накрая.