Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

Телефонният звън сякаш прободе мозъка му. Той подскочи и грабна слушалката. Пластмасовото покритие изведнъж стана мокро от пот.

— Да?

— Току-що бяха купени нови петдесет хиляди акции.

О, Буда!

— От същия купувач?

— Да.

Господи, значи сметките ни са били погрешни! Някой иска главата ми! Акулите са надушили кръвта! От часове не съм купувал нищо и те пробват каква е ситуацията. Чудят се дали имам достатъчно капитал за покритие.

— Кой е той? — дрезгаво излая в слушалката Тцун.

— Все още не можем да установим, сър — отвърна брокерът. — И двете покупки са анонимни.

— Искам име! — изръмжа Тцун и затръшна телефона.

Котировките върху екрана започнаха да се променят. Сърцето на Тцун-Трите клетви пропусна един такт, ръката му неволно се вдигна към гърдите. За страничния наблюдател този жест несъмнено би трябвало да изглежда съвсем нормален, сякаш искаше да оправи жилетката си. Индексът на „Пак Ханмин“ се повиши с два пункта!

Започва се, мрачно въздъхна той. Някой иска да ме глътне, а аз нямам сила да го спра. Телефонът отново издрънча.

Дейвид Ох се настани пред изумруденозеления терминал, свързан пряко с гигантския мозък на компютъра GRP-3700, който се намираше в подземията на вашингтонската централа на Агенцията. Мрежата включваше обезопасен телефонен модем с вграден факс, който беше в състояние да обработва всякакви печатни материали и чертежи. С негова помощ той можеше да се включи в различните информационни нива на Агенцията, прибягвайки до личните си кодове. Колкото повече кодове набираше, толкова по-дълбоко потъваше в секретните файлове.

Беше сам в малката и задушна стаичка. Вратата беше заключена още преди четиридесет минути, когато вкара в компютъра двата пръстови отпечатъка, взети от апартамента на Джейк Мейрък. През цялото това време ги сравняваше с милионите отпечатъци, съхранявани в паметта на компютъра. Почти непрекъснато получаваше указанието „Продължавайте“ , а това означаваше, че някъде сред огромния лабиринт на съхраняваната информация се крият данни за хората, проникнали в апартамента на Джейк на другия край на света.

Половинчасовото изследване на известни като противници личности не донесе никакъв резултат. Дейвид Ох ги елиминираше един по един, но надписът „Продължавайте“ в горния десен ъгъл на екрана започна да го дразни. Премина през най-известните оперативни агенти на КГБ и през „организираните“ терористи — членовете на организации като „Червените бригади“, „Черният септември“, „Баадер-Майнхоф“ и — японските екстремисти от фракцията „Червена звезда“.

После се зае с тъй наречените единаци — терористите, които работят по поръчка. Прехвърляше файл след файл, но резултатът продължаваше да е нулев.

— По дяволите! — не се сдържа Дейвид. Мълчаливият отговор на терминала беше все така лаконичен.

Продължавайте!

Но какво остана?

Оперативните агенти на КГБ в левия политически спектър.

Нищо.

Продължавайте!

Оттеглилите се от активна дейност. Нищо.

Продължавайте!

Натисна няколко клавиша, за да провери помощното меню на програмата. Трябваха му опции. Оказа се, че не е използвал само една от тях. Вкара в действие поредната парола и с нейна помощ извади една безкрайна поредица от имена. Главата му се поклати в знак на отчаяние, умът му вече търсеше начин за обогатяване на менюто. В същия момент поменикът изчезна и върху екрана започнаха да пулсират само две имена. В десния горен ъгъл се появи яркочервен и дебело подчертан надпис:

Засечени и идентифицирани!

— Господ да те благослови! — прошепна с одрезгавял от възбуда глас Дейвид Ох и бързо набра кодовете за проверка на информацията. Тридесет секунди по-късно вече беше сигурен, че грешка няма. Дланта му механично приглади овлажнилата от пот коса.

Компютърът съобщаваше, че двамата мъже, посетили апартамента на Джейк след отпътуването на Мариана, са били членове на специален екип на Агенцията. Не са били изпратени нито като куриери, нито като следователи. Уменията им се характеризираха като твърде специфични, за да бъдат хабени за подобен род обикновени мисии.

Те бяха просто убийци.

И това означаваше само едно: заповедта за ликвидирането на Мариана Мейрък е била издадена още преди да възникнат подозренията за измяна на Джейк, и следователно от Агенцията. Но как е възможно това?

Дейвид Ох рязко вдигна глава и се огледа, макар да беше сигурен, че е сам в заключената стаичка. За пръв път в дългата си кариера изпита дълбоки съмнения по отношение на институцията, на която служеше. Имаше чувството, че е гол и безпомощен, съвсем като дете…