Ерик Лустбадер - Владетелят (Част II)

— В това отношение Юри Лантин и Ву Айпинг са като родни братя. И двамата се стремяха към конфронтация. Единият, за да докаже нашата слабост, а другият — нашето превъзходство…

— Но ние с вас знаем, че бъдещето на Китай минава през друг път, другарю премиер — поклати глава Зи-лин. — Единственият ни път. И той се нарича Хонконг… — Обърна се и добави: — Време е да тръгвам.

— Разбира се, бях забравил — кимна другият и посегна да стисне ръката му. — Ще се видим след завръщането ви.

— Може би ще видите други хора — погледна го в очите Зи-лин.

— Наистина ли мислите, че това ще бъде разумно?

Премиерът помълча, после извърна очи. Не можеше да понесе блестящия поглед на възрастния мъж, огромната духовна сила, която се криеше зад него. Когато отново проговори, гласът му приличаше на шепот:

— Приемам вашата преценка, Джиан…

Джейк и Блис стояха неподвижно и наблюдаваха околността. Все още се намираха в близост с фабриката за играчки. Той не пророни нито дума, вече два часа помежду им цареше пълно мълчание.

— Изобщо не зная какво правим тук — прошепна притеснено Блис.

Джейк не отговори, очите му продължаваха да следят входа на фабриката. След срещата с Чудесния Сун, той си направи труда да разгледа подробно всички кътчета на промишления обект. Натикана между стените на съседните предприятия, фабриката имаше само един вход и изход — този, през който двамата неотдавна бяха минали. Задната част опираше в сляп калкан на висока жилищна сграда.

— Джейк?

Три момичета излязоха през вратата. Косите им блестяха на светлината на уличните лампи, освободени от памучните забрадки.

— Какво има, Джейк?

— Защо не ми каза, че Тцун-Трите клетви е твой баща?

— Първо, защото не си ме питал. И второ, защото не ми е истински баща. Осиновил ме е като невръстно дете, а истинските си родители изобщо не познавам. Тцун каза, че съм родена в Бирма, където по онова време се намирала майка ми — главата й се извърна, очите й пробягаха по мълчаливия му профил. — Защо питаш? Важно ли е това?

— Мисля, че е важно — замислено отвърна той. — Особено, след като разбрах, че Тцун-Трите клетви драконът на „юн-хюн“…

Блис се стресна и той за пръв път отмести очи от входа на фабриката.

— Кой ти каза това? — тихо попита тя.

— Чудесния Сун.

— Той греши.

— Така ли?

Тя усети нарастващото напрежение във въздуха и неловко извърна глава.

— Нека не разговаряме по този начин. Става ми тежко…

— Съжалявам — подигравателно я погледна Джейк. — Но я се постави на мое място. Обеща да ми кажеш всичко, но продължаваш да мълчиш…

— Не научих нищо от Дейвид Ох — простичко отвърна тя. — Каза само „хуо иян“ и толкова. Не зная какво означава това, ти също… Може би е пълна безсмислица.

— Не съм ти дал гаранции, че ще научиш нещо — раздразнено отвърна Джейк и Блис неволно потръпна от могъщата вълна на гнева, който се надигаше в душата му. — Ти настоя да дойдеш на тази среща, а аз приех… Толкоз!

— Все още не си готов да чуеш истината — промълви тя и почти прехапа език. Господи, не трябваше да казвам това!

Лицето на Джейк потъмня от приток на кръв, Блис изтръпна.

— Не съм готов, така ли? — прогърмя той. — Кой реши това? Баща ти — драконът на „юн-хюн“?

Блис разбра, че няма избор и ще трябва да му разкрие всичко.

— Да, драконът на „юн-хюн“ — отвърна тя. — Но той не ми е баща.

— Кой е тогава?

Тя си пое дъх и решително тръсна глава:

— Твоят баща, Джейк. Ши Зи-лин.

Думите й звъннаха в съзнанието му като тежка камбана и изведнъж се оказаха лишени от смисъл.

Замръзнал от изненада, Джейк почти изпусна появата на Чудесния Сун. 489 излизаше от входа, заобиколен от трима телохранители.

— Моят баща…

— Защо сме тук, Джейк?

— Баща ми е жив? Но как така? Защо не се е свързал с мен?

— Той е Ши Зи-лин, Джейк. Ши Зи-лин . Как според теб щяха да реагират в Агенцията, ако знаеха, че баща ти е един от най-силните министри в правителството на Китай?

— Буда, той е жив!

В душата на Джейк се блъскаха смайване, възторг и страх. Баща му е жив! Колко отдавна се чувстваше изоставен в живота, колко отдавна! Отчасти сам беше виновен за това, тъй като съзнателно отблъскваше обичта на жените около себе си. Защо? Нима това беше подсъзнателна реакция на сирачето, осиновено от семейство Мейрък по силата на обикновеното човешко състрадание? Нима се беше примирил със съдбата на самотник, без роднини, без близки хора?

Парченцето „фу“ изведнъж започна да пари кожата на бедрото му, превърнало се в тлеещ въглен. То принадлежеше на Ничиреншу, но източникът беше един и същ. Именно този източник върна баща му от царството на смъртта…