Ерик Лустбадер - Наследникът (Част I)

— Какъв ти е проблемът?

Хуайшан Хан пушеше тънка руска цигара с черен тютюн, пръстът му постоянно почукваше пепелта. Жест на човек, който прелива от енергия, отбеляза мислено Зи-лин. Приятелят му трудно понасяше паузите между поредните задачи, искрено мразеше бумащината.

Сега скочи на крака и започна да крачи по виненочервения килим.

— Проблемът ми е там, че Сен-лин не е жената, с която се разделих преди войната!

— Преживяла е много, вероятно ще й трябва време да се възстанови — отбеляза Зи-лин.

— Нямам време! — отсече Хуайшан Хан. — До гуша съм затънал в работа, главата ми гори! Сам знаеш с какви въпроси се занимавам, поне у дома ми е необходимо спокойствие!

— Какво ти пречи у дома?

— Какво ли не! Доктори, изследвания, визитации! — гласът на Хуайшан стана писклив, думите излитаха от устата му неясни и разпокъсани. Не спираше да крачи напред-назад, приличаше на тигър в клетка.

— Какъв по-точно е проблемът на Сен-лин?

— Не зная.

— Все пак можеш да кажеш дали е от медицинско или от чисто емоционално естество…

Хуайшан Хан издуха облак дим, дъхът му излетя със свистене, като на митичен дракон.

— Никой не може да каже това — поклати глава той. — Докторите са в недоумение. Опитаха какво ли не — акупунктура, акупресура, билки… Ако продължавам да изреждам, сигурно ще отиде цялата нощ…

— А Сен-лин?

— Нали я видя по време на вечерята? Не слага нищичко в уста, абсолютно нищо! Това не е ли странно?

— Сигурно не е била гладна…

— Буда! — разпери ръце Хуайшан Хан. — Тя никога не е гладна! Налива се с чай и толкоз!

— Отслабнала е…

— Естествено — сви рамене Хуайшан Хан и изпусна нов облак дим. — Всеки на нейно място ще отслабне…

— Когато я намери, вече беше достатъчно слаба.

— Да, доста под нормалното…

— Следователно, ако ми казваш истината, тя би трябвало да е мъртва — заключи Зи-лин. Другият прекрати разходката си и се втренчи в лицето му. — Но тя е жива, може би именно този факт затруднява докторите…

— Може и да е така — кимна Хуайшан Хан и отново закрачи напред-назад. — Но те не откриват нищо, а времето изтича…

— Как така?

— Другарят Ло ми възложи задача от изключително важно значение и скоро трябва да напусна Пекин… — Хуайшан Хан прекрати разходката си и седна на ръба на креслото: — Заминавам на юг, приятелю. Първо в Хонконг, а после може би и в Тайван. Правителството в изгнание, което се крие в Тайпе, подготвя агенти на Гуоминдан и ги прехвърля в наши военни подразделения, а по мнението на другаря Ло — дори и в партийния апарат. — Лицето му стана мрачно. — Може би наближава времето за основна политическа чистка в армията и партийните структури… Ще трябва да изкореним предателите от редиците си, това ще се превърне в първостепенна задача за всеки от хората ми, за целия народ…

Зи-лин отбеляза, че приятелят му за втори път употребява израза „хората ми“, очевидно имаше предвид подчинените си от Силите за обществена сигурност. Май става като в европейската поговорка за онзи, дето станал по̀ католик от папата, каза си той. Направил решителния скок от национализма към комунизма, Хуайшан Хан се превръщаше в по-убеден комунист дори от старите партийни кадри.

— Не мога да оставя Сен-лин сама… — добави приятелят му.

— Ще й вземеш домашна помощница, някоя семейна приятелка…

— Не става — поклати глава Хуайшан Хан. — Никакви домашни помощници! Нямам желание да превръщам жена си в инвалид. А за достатъчно близки семейни приятелки просто не се сещам…

— Тя не може да няма роднини, нали?

— Разбира се, че има. Но тя е Сун, ако тази фамилия ти говори нещо. Дори в Тайван не можеш да откриеш никой от тях. Всички отдавна са избягали в Щатите заедно с богатството си — поклати глава и натисна фаса в пепелника. — Затова искам да помоля теб да поемеш грижата за Сен-лин. Ти си мъдър и спокоен, никой друг не би разбрал по-добре от теб как я гризе отвътре…

Зи-лин замълча. Отдавна предчувстваше, че Хуайшан Хан ще поиска нещо подобно и тази мисъл го ужасяваше. Не можеше да си представи Сен-лин в собствения си дом, но едновременно с това нямаше как да откаже. Защото това би означавало да плюе на едно дългогодишно приятелство.

— Добре — кимна най-сетне той.

Хуайшан Хан се изправи. Военната му стойка беше безупречна. За политик като Зи-лин това беше сигнал за тревога. Защото политиците умеят да използват военните, но никога не им се доверяват.

— Колко красиво е това езеро! — промълви Мао.