Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Бъдете така добър, оставете всички тези пошлости — с отвращение и с погнуса отклони въпроса Свидригайлов, — ако вие поискате на всяка цена да научите за цялата тази безсмислица, аз някои ден ще ви разкажа специално, а сега…

— Говореше се също за някакъв ваш лакей на село и че вие пак сте били причина за нещо.

— Бъдете така добър, престанете! — прекъсна го пак с явно нетърпение Свидригайлов.

— Не е ли същият онзи лакей, който след смъртта си идвал да ви натъпче лулата… сам ми разказвахте? — дразнеше се все повече и повече Расколников.

Свидригайлов внимателно го погледна и на Расколников му се стори, че в този поглед проблясна за миг, като мълния, злобна насмешка, но Свидригайлов се сдържа и твърде вежливо отговори:

— Той, същият. Виждам, че и вас всичко това извънредно много ви интересува, и ще смятам за свой дълг при пръв удобен случай да задоволя вашето любопитство по всички пунктове. Дявол да го вземе! Виждам, че наистина мога да се сторя някому романтична личност. Съдете сам след това колко трябва да съм благодарен на покойницата Марфа Петровна, че е изприказвала на вашата сестричка толкова тайнствени и любопитни неща за мене. Не смея да съдя за въздействието, но във всеки случай това се оказа изгодно за мене. Въпреки цялото естествено отвращение на Авдотя Романовна към мене и въпреки постоянния ми мрачен и отблъскващ вид на нея най-после й стана жал за мене, жал за пропадналия човек. А когато сърцето на девойката изпита жал, разбира се, е най-опасното за нея. Тогава тя вече непременно ще поиска и „да спаси“, и да вразуми, и да възкреси, и да призове към по-благородни цели, и да възроди за нов живот и дейност — е, знае се какво може да се мечтае в този дух. Аз веднага усетих, че птичката сама лети към мрежата, и на свой ред се приготвих. Вие, струва ми се, се мръщите, Родион Романович? Няма нищо, работата, както знаете свърши леко. (Дявол да го вземе, колко много вино пия!) Знаете ли, аз винаги съм съжалявал, още от самото начало, че съдбата не е отредила на вашата сестра да се роди през второто или третото столетие на нашата ера като дъщеря на владетелно князче или на някой управител, или на проконсул в Мала Азия. Тя, без съмнение, би била една от тези, които биха изтърпели мъченичество и, разбира се, би се усмихвала, когато й горят гърдите с нажежена маша. Тя нарочно би се решила на това а през четвъртия-петия век би избягала в египетската пустиня и би живяла там тридесет години, хранейки се с корени, възторзи и видения. Самата тя жадува и очаква само това: час по-скоро да понесе заради някого някакво мъчение, а не й ли се даде тази мъка, през прозореца ще се хвърли. Аз чух нещо за някакъв господин Разумихин. Казват, че бил умно момче (за което говори и презимето му, семинарист навярно), та той нека пази сестра ви. С една дума, аз, струва ми се, я разбрах, което смятам, че ми прави чест. Но тогава, тоест в началото на познанството, знаете, винаги си някак по-лекомислен и по-глупав, гледаш погрешно, виждаш не онова, което трябва. Дявол да го вземе, защо е толкова хубава? Аз не съм виновен! С една дума, у мене се започна най-удържим сладострастен порив. Авдотя Романовна е ужасно, нечувано и невиждано целомъдрена. (Забележете, казвам ви това за вашата сестра като факт. Тя е може би до болезненост целомъдрена въпреки цялата широта на своя ум и това ще й навреди.) По това време у дома имаше едно момиче, Параша, чернооката Параша, която наскоро бяха довели от друго село, слугиня, и която още никога не бях виждал — много хубавичка, но невъзможно глупава: разрева се, взе да вие така, че всички да я чуят, и стана скандал. Веднъж, след обяд, Авдотя Романовна нарочно ме намери сам в една алея в градината и с пламтящи очи настоя да оставя нещастната Параша на мира. Това беше едва ли не първият ни разговор насаме. Аз, разбира се, сметнах за чест да удовлетворя нейното желание, постарах се да се престоря на поразен, смутен, с една дума, изиграх ролята си доста добре. Започнаха срещи, тайнствени разговори, нравоучения, поучения, увещания, молби, даже сълза — ще повярвате ли — даже сълзи! Ето до каква сила стига у някои девойки страстта към пропаганда! Аз, разбира се, стоварих всичко върху своята съдба, престорих се на търсещ и жадуващ светлина и най-после пуснах в ход най-силното и безпогрешно средство за покоряване на женското сърце, средство, което никога и никого не лъже и което действа абсолютно на всички до една, без никакво изключение. Това средство е познато — ласкателството. На света няма нищо по-трудно от откровеността и по-лесно от ласкателството. Ако в откровеността има поне една стотна нотка фалш, веднага настъпва дисонанс, а след него — скандал. А в ласкателството дори всичко, до последната нотка да е фалшиво, то и тогава е приятно и се слуша не без удоволствие; макар и с грубо удоволствие, но все пак с удоволствие. И колкото и грубо да е ласкателството, в него винаги поне половината изглежда истина. И това важи при всяко образование и за всички слоеве на обществото. Дори весталка може да се съблазни с ласкателство. А за обикновените хора да не говорим. Не мога да си спомня без смях как съблазних веднъж една предана на своя съпруг, своите деца и своите добродетели госпожа. Колко весело беше това и колко малко усилия изискваше! А госпожата наистина беше добродетелна, поне по-своему добродетелна. Цялата ми тактика се състоеше в това — просто бях всяка минута поразен и падах ничком пред нейното целомъдрие. Ласкаех я безбожно и, случваше се, едва изтръгна едно стисване на ръката или дори един поглед — и се укорявам, че съм й го изтръгнал насила, че тя се е съпротивлявала, че навярно никога нищо не бих получил, ако самият аз не бях така порочен; че тя в невинността си не е предвидила коварството ми и се е поддала несъзнателно, без тя самата да знае, да разбира и прочие, и прочие. С една дума, аз постигнах всичко, а моята госпожа си оставаше напълно уверена, че тя е невинна и целомъдрена и изпълнява дълга си, а е загинала съвсем въпреки волята си. Й как само ми се разсърди, когато й заявих в края на краищата, че според искреното ми убеждение тя е търсила наслаждения по съшия начин, както и аз. Нещастната Марфа Петровна също ужасно се поддаваше на ласкателства и ако сам бях поискал, разбира се, щях да прехвърля цялото й имение на свое име още докато тя беше жива. (Но аз ужасно много пия и бърборя.) Надявам се, че няма да се разсърдите, ако спомена, че същият ефект започна да се получава и с Авдотя Романовна. Но аз самият бях глупав и нетърпелив и развалих цялата работа: на Авдотя Романовна и преди, на няколко пъти (а веднъж някак особено ужасно) не й бе харесал изразът на очите ми, вярвате ли? С една дума, в тях все по-силно и по-непредпазливо пламваше един огън, който я плашеше и най-после й стана омразен. Няма защо да разказвам подробности, но ние се разделихме. Тогава аз пак сглупих. Започнах по най-груб начин да се подигравам на всички тези пропаганди и превъзпитавания; Параша отново се появи на сцената, пък и не само тя — с една дума, започна цял Содом. Ох, да бяхте видели, Родион Романович, поне веднъж в живота си очичките на вашата сестра така, както могат понякога да блестят! Няма значение, че сега съм пиян и изпих ето вече цяла чаша вино, аз говоря истината; уверявам ви, че този поглед съм го сънувал; най-после и шумоленето на роклята й не можех вече да издържам. Наистина мислех, че ще започна да получавам припадъци, никога не бях си представял, че мога да стигна до такова изстъпление. С една дума, трябваше да се сдобрим; но това беше вече невъзможно. И, представете си — какво направих аз тогава? До каква степен на затъпяване може да доведе човека бесът! Никога нищичко не предприемайте в ярост, Родион Романович. Разчитайки на това, че Авдотя Романовна всъщност е беднячка (ах, извинете, не исках това… но не е ли все едно, щом се изразява пак същото понятие?), с една дума, изкарва си прехраната със собствените си ръце, издържа и майка си, и вас (ах, дявол да го вземе, пак се мръщите…), реших да й предложа всичките си пари (докъм тридесет хиляди можех тогава да имам), за да избяга с мене, макар тук, в Петербург. Разбира се, щях при това да се закълна във вечна любов, блаженство и прочие, и прочие. Ще повярвате ли, така бях хлътнал тогава, че ако ми беше казала: заколи или отрови Марфа Петровна и се ожени за мене — това веднага щеше да бъде изпълнено! Но всичко свърши с катастрофата, която ви е вече известна, и сам можете да съдите как съм бил вбесен, научавайки, че Марфа Петровна е изнамерила тогава онзи подъл писарушка Лужин и едва ли не е нагласила сватбата — което всъщност би било равносилно на онова, което и аз предлагах. Така ли е? Така ли е? Нали е така? Забелязвам, че вие нещо много внимателно взехте да слушате… интересни млади човече… — Свидригайлов удари нетърпеливо с юмрук по масата. Той се беше зачервил. Расколников виждаше ясно, че тази чаша или чаша и половина шампанско, която той бе изпил, отпивайки по малко, на глътки, му беше подействала болезнено — и реши да се възползва от случая. Свидригайлов му изглеждаше много подозрителен.