Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Хе, хе! А вие защо, когато стоях тогава у вас на прага, лежахте на дивана си със затворени очи и се преструвахте, че спите, когато всъщност не спяхте? Аз много добре забелязах това.

— Може би съм имал… причини… вие знаете.

— Й аз мога да имам свои причини, макар че вие няма да ги научите.

Расколников отпусна десния си лакът на масата, подпря с пръстите на дясната ръка брадичката си и втренчено се вгледа в Свидригайлов. Той разглежда около минута лицето му, което винаги досега го бе поразявало. То беше някакво странно лице, сякаш маска: бяло, румено, с червени, алени устни, със светлоруса брада и с още доста гъсти руси коси. Очите бяха някак прекалено сини, а погледът — някак прекалено тежък и неподвижен. Имаше нещо ужасно неприятно в това красиво и извънредно младолико за годините му лице. Дрехите на Свидригайлов бяха контешки, летни, леки, особено контешка беше ризата му. На ръката си носеше огромен пръстен със скъп камък.

— Нима ще трябва и с вас да се занимавам — каза изведнъж Расколников, излизайки с трескаво нетърпение на открита борба, — въпреки че вие сте може би най-опасният човек, ако решите да пакостите, но аз не желая повече да се преструвам. Аз ще ви покажа сега, че не държа на себе си толкова, колкото вие вероятно мислите. Знайте, че съм дошъл при вас да ви кажа направо, че ако поддържате предишното си намерение спрямо моята сестра и ако мислите за тази цел да използвате нещо от това, което се разкри напоследък, то аз ще ви убия, преди да ме вкарате в тъмницата. Думата ми е твърда: вие знаете, че ще съумея да я изпълня. Второ, ако искате да ми съобщите нещо — защото на мене през цялото това време ми се струваше, че вие сякаш искате да ми кажете нещо, говорете по-скоро, защото времето ми е скъпо и може би много скоро ще бъде вече късно.

— Но закъде бързате така? — попита Свидригайлов, като го разглеждаше с любопитство.

— Всеки има свой път — мрачно и нетърпеливо изговори Расколников.

— Вие току-що призовавахте сам към откровеност, а още на първия въпрос отказвате да отговорите — отбеляза Свидригайлов с усмивка. — На вас все ви се струва, че аз имам някакви цели, и затова ме гледате мнително. Е, да, това е съвсем естествено във вашето положение. Но колкото и да желая да се сближа с вас, аз все пак няма да си правя труда да ви убеждавам в противното. Ей Богу, не си струва трудът, пък и за нищо особено не съм имал намерение да говоря с вас.

— Защо тогава толкова ви трябвам? Та нали вие се въртяхте наоколо ми?

— Просто като около субект, интересен за наблюдение. Вие ми харесахте с фантастичността на вашето положение — ето с това! Освен това сте брат на особата, която много ме интересуваше, и най-после от самата тази особа аз навремето ужасно много и често бях слушал за вас, от което заключих, че имате голямо влияние върху нея; нима това е малко? Хе-хе-хе! Впрочем, признавам, вашият въпрос е твърде сложен за мене и ми е трудно да ви отговоря. Ето например вие дойдохте при мене не само по работа, но и за да научите нещо новичко? Така е, нали? Нали е така? — настояваше Свидригайлов с лукава усмивка. — Е, представете си сега, че и аз самият още като пътувах насам във вагона, разчитах именно на вас, че вие също ще ми кажете нещо новичко и че ще мога да заимствам нещо от вас! Колко сме богати само!

— Какво да заимствате?

— Как да ви кажа? Знам ли какво? Виждате в каква кръчмичка си убивам времето и това ми доставя удоволствие, тоест не удоволствие, а просто така, нали трябва някъде да се седне. Ето тази нещастна Катя например — видяхте ли я?… Да бях например поне чревоугодник, клубен гастроном, а пък аз ето какво мога да ям. (Той посочи с пръст ъгъла, където на малка масичка в алуминиева чинийка имаше остатъци от отвратителен бифтек с картофи.) Впрочем вие обядвали ли сте? Аз хапнах и повече не ми се яде. Водка например изобщо не пия. Нищо друго освен шампанско, и то за цяла вечер една чаша — и пак ме боли главата. Сега си поръчах колкото за подмонтиране, защото се каня да вървя някъде и вие ме сварвате в особено разположение на духа. Аз затова се скрих одеве като ученик, защото помислих, че ще ми попречите; но, струва ми се (той извади часовника си), мога да остана с вас един час; сега е четири и половина. Ще повярвате ли, ще ми се с нещо да се занимавам, каквото и да е; помешчик да съм или баща, или улан, фотограф, журналист… нищо нямам, никаква специалност! Понякога ми става даже скучно. Наистина мислех, че вие ще ми кажете нещо новичко,