Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Но кой сте вие и защо сте пристигнали тук?

— Аз ли кой съм? Вие знаете: дворянин, служил съм две години в кавалерията, после се шлях тук, в Петербург, после се ожених за Марфа Петровна и живях на село. Ето моята биография!

— Вие, струва ми се, сте картоиграч?

Не, какъв играч съм аз. Мошеник, а не играч.

— Вие сте били мошеник?

— Да, бях мошеник.

— И какво, случвало ли се е да ви бият?

— Случвало се е, защо?

— Защото следователно сте могли да извикате на дуел… пък и изобщо това освежава.

— Няма да ви противореча и освен това не ме бива да философствам. Признавам си, че дойдох тук повече заради жените.

— След като току-що сте погребали Марфа Петровна?

— Ами да — усмихна се с покоряваща откровеност Свидригайлов. — Че какво от това? Вие, изглежда, намирате нещо лошо в това, че аз говоря така за жените?

— Тоест дали намирам, или не нещо лошо в разврата?

— В разврата! Така ли мислите? Впрочем ще ви отговоря подред — най-напред за жените въобще; знаете ли, настроен съм да бъбря. Кажете, за какво да се сдържам? Защо да зарязвам жените, щом поне те ме интересуват? Това в края на краищата е занимание.

— Значи, вие тук само на разврата се надявате?

— Е, какво от това, нека да е развратът! Като кажат — разврат! Поне обичам откровените въпроси. В този разврат има поне нещо постоянно, почиващо дори на природата и неподчинено на фантазията, нещо, което винаги се намира в кръвта като разпалено въгленче, което вечно те пали, което още дълго време и с годините, може би, няма така скоро да угасне. Съгласете се сам, нима това не е своего рода занимание?

— На какво толкова се радвате? Това е болест, и то опасна. — А, вие така обръщате въпроса? Съгласен съм, че това е болест, както и всичко, в което се прекалява — а тук непременно се налага да прекалиш, но нали това, първо, за един е така, а за друг — иначе, а, второ, разбира се, че трябва във всичко да се спазва мярка, да се държи сметка, макар и отвратителна, но какво да се прави? Ако не беше това, май че би трябвало да се застреля човек. Съгласен съм, че порядъчният човек е задължен да скучае, но нали все пак…

— А вие бихте ли могли да се застреляте?

— Ето на — с отвращение отби удара му Свидригайлов. — Бъдете така добър, не говорете за това — добави той бързо и дори без всякаква надутост, която прозираше във всичко, което бе казал досега. Дори лицето му сякаш се промени. — Признавам, че имам една непростителна слабост, но какво да се прави: боя се от смъртта и не обичам, когато се говори за нея. Знаете ли, че аз съм донякъде мистик?

— А! Призраците на Марфа Петровна! Продължават ли да идват?

— Оставете, не ги споменавайте; в Петербург още не са идвали; пък и да вървят по дяволите! — извика той някак ядосано. — Не, да говорим по-добре за това… да, впрочем… Хм! Ех, нямам време, не мога да остана повечко с вас — жалко! А имаше какво да ви кажа.

— При жена ли бързате?

— Да, при жена, нещо съвсем случайно… не, друго имах предвид аз.

— А мръсотията на цялата тази обстановка не ви ли действа вече? Нямате вече сили да се спрете?

— А вие и за сили ли претендирате? Хе-хе-хе! Учудихте ме сега, Родион Романович, макар и да знаех предварително, че така ще бъде. Вие точно ще ми говорите за разврат и естетика! Вие сте Шилер, вие сте идеалист! Всичко това, разбира се, така и следва да бъде и би трябвало да се учудвам, ако беше иначе, но въпреки това все пак всъщност е някак странно… Ах, съжалявам, че времето ми е малко, защото вие самият сте интересен субект! Впрочем обичате ли Шилер? Аз ужасно го обичам.

— Какъв фанфарон сте всъщност! — с известно отвращение произнесе Расколников.

— Бога ми, не! — отговори, смеейки се, Свидригайлов. — А впрочем не споря, нека съм фанфарон; но пък и защо да не пофанфаронствам, щом това е безобидно. Аз живях седем години на село при Марфа Петровна и затова, като попаднах сега на умен човек, какъвто сте вие, умен и крайно интересен, просто се радвам, че мога да побъбря, пък и освен това изпих тази половин чаша вино и вече малко ме удари в главата. А най-важното е, че съществува едно обстоятелство, което много ме монтира 36 36 Развълнува (фр.) , но за което… ще премълча. Къде отивате? — уплашено попита изведнъж Свидригайлов.

Расколников тръгна да си ходи. Стана му и тежко, и задушно, и някак неловко, че е дошъл тук.

Той се убеди, че Свидригайлов е най-празният и нищожен злодей на света.

— Е-ех! Поседнете, останете — увещаваше го Свидригайлов, — и поръчайте да ви донесат поне чай. Хайде, поседнете, хайде, няма да ви говоря глупости, за себе си тоест. Ще ви разкажа нещо. Искате ли да ви разкажа как една жена, говорейки във вашия стил, ме „спасяваше“? Това ще бъде дори отговор на първия ви въпрос, защото тази особа е вашата сестра. Мога ли да разказвам? Пък и времето ще убием.