Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Стига толкова! — прекъсна я Свидригайлов при влизането на Расколников.

Момичето веднага прекъсна песента и се спря в почтително очакване. Със същия някак сериозен и почтителен израз то пееше и своята римувана пошлост.

— Ей, Филип, чаша! — извика Свидригайлов.

— Няма да пия вино — каза Расколников.

— Както искате, аз не за вас. Пий, Катя! Днеска повече не ми трябваш, върви! — Той й наля пълна чаша вино и сложи на масата банкнота. Катя изпи чашата на един дъх, както пият вино жените, тоест без да откъсва устни от чашата, на двадесет глътки, взе банкнотата, целуна ръка на Свидригайлов, която той твърде сериозно и позволи да целуне, и излезе от помещението, а след нея се помъкна и момчето с латерната. Той беше извикал и двамата от улицата. Нямаше още седмица, откакто Свидригайлов беше в Петербург, и вече всичко наоколо му беше на патриархални начала. Келнерът в кръчмата, Филип, също вече му беше „познат“ и угодничеше пред него. Вратата към залата се заключваше; в тази стая Свидригайлов беше като у дома си и прекарваше в нея може би по цели дни. Кръчмата беше мръсна, отвратителна, заведение дори под средна категория.

— Аз отивах у вас, вас търсех — започна Расколников, — но защо сега изведнъж свърнах от Сенния по — ския булевард! Никога не завивам натам и не минавам оттук. От Сенния завивам вдясно. Пък и пътя за у вас не е оттук. И веднага, щом завих, ви намерих! Това е странно.

— Защо не кажете направо: това е чудо!

— Защото може би е само случайност.

— Каква характерна черта имат всички тези хора! — разсмя се Свидригайлов. — Няма да си признае, дори вътрешно и да вярва в чудеса! Нали и сам казахте, че „може би“ е само случайност. И какви страхопъзльовци са всички тук, когато дойде ред да изразят собственото си мнение, не можете да си представите, Родион Романович! Аз не говоря за вас. Вие имате собствено мнение и не се побояхте да го имате. С това именно и привлякохте моето любопитство.

— С нищо повече?

— И това стига.

Свидригайлов беше явно във възбудено състояние, но само мъничко; от виното беше изпил само половин чаша.

— Струва ми се, че вие дойдохте при мене, преди да научите, че съм способен да имам това, което вие наричате собствено мнение — забеляза Расколников.

— Е, тогава работата беше друга. Всеки върви по свой път. А за чудото ще ви кажа, че вие, изглежда, сте проспали тези два-три дни. Аз сам ви посочих тази кръчма и не е никакво чудо, че дойдохте направо тук; аз сам ви обясних откъде да минете, описах ви мястото, където се намира, и ви казах часовете, в които човек може да ме намери тук. Помните ли? Забравил съм — отговори с учудване Расколников. — Вярвам. На два пъти ви казах. Адресът се е запечатал в паметта ви механично. И вие механично сте завили насам, но всъщност точно според адреса, без сам да знаете. Аз и като ви го казах тогава, не мислех, че сте ме разбрали. Много се издавате вие, Родион Романович. И още нещо: аз съм убеден, че в Петербург много хора, като вървят, си приказват сами. Това е град от полудели. Ако у нас бяха развити науките, то медиците, юристите и философите биха могли да направят изключително ценни изследвания върху Петербург, всеки по своята специалност. Рядко ще се намерят някъде толкова мрачни, резки и странни влияния върху човешката душа, както в Петербург. Само климатът колко голямо влияние оказва! А това е административният център на цяла Русия и неговият характер положително се отразява върху всичко. Но сега работата не е там, а че аз вече няколко пъти ви наблюдавах отстрани. Когато излизате от къщи, вие още вървите с вдигната глава. След двадесет крачки вече я отпускате, скръствате ръце на гърба. Гледате и вече явно нищо не виждате — нито пред себе си, нито встрани. Най-после започвате да мърдате устни и да разговаряте със себе си, при което понякога вдигате ръка и декламирате, най-после спирате за дълго насред пътя. Това е много лошо. Вас може би ви забелязва и някой друг освен мене, а това вече е опасно. На мене всъщност ми е все едно и аз няма да ви излекувам, но вие, естествено, ме разбирате.

— А вие знаете, че ме следят? — попита Расколников, поглеждайки го изпитателно.

— Не, нищо не зная — сякаш с учудване отговори Свидригайлов.

— Тогава да оставим на мира моята личност — измърмори намръщен Расколников.

— Добре, да ви оставим на мира.

— Кажете по-добре: ако вие идвате тук да пиете и сам на два пъти сте ми определяли среща тука, защо сега, когато погледнах към прозореца от улицата, се крихте и искахте да се махнете? Аз много добре забелязах това.