Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Кога смятате да ме арестувате?

— Ами ден и половина или два дена още мога да ви дам да се поразходите. Помислете си, миличък, помолете се на Бога. Пък и по-изгодно е, ей Богу, по-изгодно е.

— Ами ако избягам? — усмихвайки се някак странно, попита Расколников.

— Не, няма да избягате. Селянинът би избягал, модният сектант би избягал — лакеят на чуждата мисъл, защото на него е достатъчно само крайчеца на пръста да му покажеш като на мичман дупка и той за цял живот в каквото искате ще повярва. А вие нали вече не вярвате във вашата теория — в името на какво тогава ще избягате? Пък и защо ще бягате? Бягството е отвратително и трудно, а на вас са ви необходими преди всичко живот и определено положение, подходяща атмосфера, а това нима е атмосфера за вас? Ще избягате и сам ще се върнете. Без нас не можете да минете. А ако ви затворя в тъмница — ще полежите, да речем, месец, хайде два да са, три да са, а после изведнъж, помнете ми думата, сам ще дойдете и още как, може би неочаквано и за самия себе си. Самият вие един час преди това няма да знаете, че ще дойдете да си признаете. Аз съм сигурен даже, че „ще решите да понесете страданието“; сега не вярвате на думите ми, а сам ще стигнете дотам. Защото страданието, Родион Романович, е велико нещо; не гледайте, че съм затлъстял, това няма значение, все пак зная, не се смейте на това, в страданието има смисъл. Миколка е прав. Не, няма да избягате, Родион Романович.

Расколников стана и си взе фуражката. Порфирий Петровия също стана.

— Искате да се разходите? Вечерта ще бъде хубава, дано само не излезе буря. Впрочем по-хубаво ще е да поосвежи… Той също си взе фуражката.

— Вие, Порфирий Петрович, моля ви се, не си въобразявайте — със сурова настойчивост произнесе Расколников, — че аз днес съм ви признал. Вие сте странен човек и аз ви изслушах само от любопитство. А аз нищо не съм ви признавал… Запомнете това.

— Разбира се, зная, ще запомня — той чак трепери. Не се безпокойте, миличък; нека бъде, както искате. Поразходете се малко; само че прекалено много не бива да се разхождате. Аз имам във всеки случай още една малка молбица към вас — добави той, като сниши глас, — тя е възделикатничка, но важна; ако само, тоест за всеки случай (на което аз впрочем не вярвам и ви смятам за съвсем неспособен), в случай че — просто така, за всеки случай, — ако през тези четиридесет-петдесет часа пожелаете да приключите тази работа другояче, по някакъв фантастичен начин — например да посегнете на живота си (предположението е нелепо, но вие ще ми го простите), то оставете кратка, но изчерпателна бележчица. Просто два реда, две ред-чета само, споменете и за камъка: по-благородно ще бъде. Хайде довиждане… Желая ви добри мисли, полезни начинания!

Порфирий излезе някак прегърбен и сякаш избягвайки да гледа Расколников. Расколников се приближи до прозореца и с нервно нетърпение изчака, докато според сметките му онзи излезе на улицата и се отдалечи. После бързо излезе и той от стаята.

Той бързаше да отиде при Свидригайлов. И сам не знаеше на какво можеше да се надява от този човек. Но този човек имаше някаква власт над него. Веднъж осъзнал това, вече не можеше да се успокои, а сега освен това бе дошло времето.

Из пътя един въпрос особено го измъчваше: ходил ли е Свидригайлов при Порфирий?

Доколкото можеше да прецени, и той би се заклел — не, не беше ходил! Помисли още и още, спомни си цялото посещение на Порфирий и реши: не, не е ходил, разбира се, че не е ходил!

Но ако още не е ходил, ще отиде ли при Порфирий или няма да отиде?

Сега засега му се струваше, че няма да отиде. Защо? Той не би могъл да обясни и това, но дори и да можеше, не би се заел тъкмо сега да си блъска особено главата. Всичко това го измъчваше и в същото време някак не го интересуваше. Странно нещо, може би никой не би повярвал, но за своята сегашна, най-близка съдба той се тревожеше някак вяло, разсеяно. Мъчеше го нещо друго, значително по-важно, изключително — пак за него самия, а не за някой друг, но нещо друго, нещо главно. При това той чувстваше безкрайна душевна умора, въпреки че умът му тази сутрин работеше по-добре, отколкото през последните дни.

Пък и струваше ли си сега, след всичко, което стана, да се мъчи да преодолява всички тези нови противни затруднения? Струваше ли си например да се унижава, за да накара Свидригайлов да не ходи при Порфирий; да проучва, да разпитва, да губи време за някакъв си Свидригайлов!

О, колко му беше омръзнало всичко! А същевременно той все пак бързаше към Свидригайлов; дали не очакваше от него нещо ново, указания, изход? Нали човек се хваща и за сламката! Не ги ли събира съдбата или някакъв инстинкт? Може би това беше само от умора, от отчаяние; може би му беше нужен не Свидригайлов, а някой друг, а Свидригайлов просто се е случил наблизо. Соня? Но защо би отишъл сега при Соня? Пак да я моли за нейните сълзи? Пък и страшна му беше Соня. Соня беше неумолимата присъда, неотменимото решение. Трябваше да избира: или нейния път или неговия. Особено в тази минута той не беше в състояние да я види. Не, не е ли по-добре да изпита Свидригайлов: що за човек е? И той не можеше да не си даде сметка, че онзи наистина отдавна вече му беше сякаш необходим за нещо.