Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Мисля си: сега този човек ще дойде, сам ще дойде, и то много скоро; ако е виновен, непременно ще дойде. Друг няма да дойде, но този ще дойде. А помните ли как господин Разумихин започна да се издава пред вас? Ние нагласихме това, за да ви разтревожим, защото нарочно пуснахме и слуха, за да се издаде той пред вас, а господин Разумихин е такъв човек, че не може да сдържи негодуванието си. На господин Заметов най-напред са му направили впечатление вашият гняв и открита смелост: как сте могли например в кръчмата изведнъж да изтърсите: „Аз убих!“ Прекалено смело, прекалено дръзко и ако той е виновен, мисля си, значи, е страшен борец! Точно така си помислих тогава. И ви чакам! Чакам ви с всички сили, а Заметов вие тогава просто сте го смазали и… именно там е работата, че цялата тази проклета психология е нож с две остриета. Та, значи чакам ви, гледам и ето че вие идете — Господ ви изпраща! Сърцето ми просто се разтупа. Ех! Защо ли ви трябваше да идвате тогава!? Ами вашият смях, вашият смях, когато влязохте тогава, помните ли, та аз тогава през стъклото видях всичко, а ако не бях ви чакал по такъв особен начин, и в смеха ви нямаше нищо да забележа. Ето на какво значи да бъдеш в настроение. И господин Разумихин тогава — ах!

— ами камъкът, камъкът, помните ли, и камъкът освен това, под който били скрити вещите? Просто сякаш го виждам някъде там, в зеленчуковата градина — вие нали сте казали на Заметов, че в зеленчуковата градина, а и после, втория път, когато бяхте при мене? А като започнахме тогава да обсъждаме онази ваша статия, като взехте да излагате мнението си, просто всяка ваша дума възприемах двояко, сякаш зад нея има друга! Та ето, Родион Романович, по какъв път стигнах до крайните изводи и като си чукнах челото, се опомних. Не, казвам си, какво правя аз! Та нали, ако поискам, мога всичко това до последната подробност, да обясня съвсем иначе, дори по-правдоподобно ще излезе. Мъка! „Не — мисля си, — по-добре е да имам зрънце!“ Но като чух тогава за тези звънци, просто замрях, потреперих дори. „Е — мисля си, — ето го и зрънцето! То е!“ И изобщо не разсъждавах тогава, просто не исках. Хиляда рубли бих дал в тази минута, свои собствени, само за да видя със собствените си очи как тогава сте изминали крачки редом със занаятчията, след като той право в очите ви е казал „убиец“, и цели сто крачки не сте посмели нищо да го попитате!… Ами този студ в гръбначния мозък? Ами тази звънци, когато сте били болен, почти в безсъзнание? И тъй, Родион Романович, кима можете след това да се чудите, че аз тогава си правех такива шеги с вас? И защо дойдохте в онази минута? Нали и вас сякаш ви подтикваше някой, ей Богу, и ако не ни беше спасил Миколка, то… а спомняте ли си Миколка тогава? Добре ли го запомнихте? Та това беше гръм! Гръм от облак, светкавица! А аз как го посрещнах? На светкавицата ей тоничко не повярвах, сам видяхте! И как можеше! И после дори, след като си отидохте, когато той започна много, много свързано да отговаря по някои точки, тъй че аз самият се изненадах, и после не му повярвах ни най-малко! Ето какво значи да си втълпиш нещо, да си твърд като диамант. Не, мисля си, морген фри! Какъв ти Миколка!

— На мене Разумихин преди малко ми каза, че вие и сега обвинявате Николай и самият вие сте уверявали Разумихин в това…

Дъхът му пресекна и той не довърши. Слушаше с неизказано вълнение как човекът, който го виждаше цял-целеничък, се отрича сам от себе си. Той се боеше да повярва и не вярваше. Във все още двусмислените думи жадно търсеше и искаше да долови нещо по-точно и определено.

— Господин Разумихин ли! — извика Порфирий Петрович, сякаш зарадван от въпроса на Расколников, който само мълчеше. — Хе, хе, хе! Та господин Разумихин именно по този начин трябваше да бъде отстранен: в това, което засяга двама, трети няма защо да се бърка. Господин Разумихин е друг човек а и няма нищо общо, дотича при мене един бледен… Но да го оставим, защо ще го месим тук! А що се отнася до Миколка, искате ли да знаете що за чешит е това, тоест тъй както аз го разбирам? Първо на първо, той е още съвсем непълнолетно дете и не че е страхлив, а е някаква артистична натура. Вярно, не се смейте, че така го характеризирам. Невинен е и много възприемчив за всичко. Има сърце; фантазьор. Той и пее, и танцува, и приказки така разказвал, че от други места идвали да го слушат. И на училище ходи, и до припадък се смее, само пръст да му покажат, и се напива до безсъзнание не от порочност, а така, от време на време, когато го напият, съвсем детински още. Той тогава е откраднал, без сам да знае; защото „щом съм го дигнал от земята, каква кражба?“ А известно ли ви е, че той е разколник, тоест не точно разколник, а просто сектант; в неговия род има бегуни и той самият съвсем доскоро цели две години е бил на село послушник при някакъв отшелник. Всичко това научих от Миколка и от земляците му зарайчани. Какво ти! Искал дори в пустиня да бяга! Влечение изпитвал, нощно време се молел на Бога, стари, „истински“ книги четял до забрава. Петербург силно му подействал, особено женският пол, пък и виното. Впечатлителен е — и отшелника, и всичко забравил. Зная, че един художник тук го обикнал, започнал да ходи при него, но ето че се случило това! Изплашил се — ще се беси! Ще бяга! Какво да се прави при това мнение, което се е създало у народа за нашето правосъдие! Някои се страхуват само от думата „ще ме осъдят“. Кой е виновен! Ще видим новите съдилища какво ще направят. Ох, дай Боже! Да, та сега в тъмницата навярно си е спомнил за праведния отшелник; и Библията се появи отново. Знаете ли, Родион Романович, какво значи за някои от тях „да пострадаш“? И то не заради някого, а така просто „трябва да пострада човек“; да изтърпи страдание, значи, а пък ако е от властта — още по-добре. В мое време един изключително кротък затворник лежа цяла година в тъмницата, все четеше през нощта на печката Библията и от това четене съвсем се обърка, дотам се обърка, че най-неочаквано сграбчи една тухла и я запрати по началника, без той да го е бутнал с пръст. И как само я запрати: нарочно с половин метър встрани се прицели, за да не го улучи! А всеки знае какво очаква един затворник, който се нахвърля с оръжие върху началството: и „понесе, значи, страданието“. Та ето, аз подозирам сега, че Миколка иска „да понесе страдание“ или нещо от този род. Зная го със сигурност, дори факти имам. Само че той самият не знае, че аз зная. Какво, не допускате ли, че от този народ излизат фантастични хора? На всяка крачка. Отшелникът сега е започнал отново да въздейства, особено след въжето си е спомнил за него. Впрочем той сам ще ми разкаже всичко, ще дойде. Вие мислите, че ще издържи? Почакайте, тепърва ще има да отрича! Всеки час го чакам да дойде и да вземе да се отказва от показанията си. Аз този Миколка го обикнах и най-подробно го изследвам. И как мислите! Хе-хе! На някои въпроси твърде свързано ми отговаряше, очевидно е получил необходимите сведения, умело се е подготвил; а по други пунктове просто затъва, нищичко не знае, не разбира, пък и сам не подозира, че не знае! Не, любезни Родион Романович, това не е Миколка! Това е фантастично, мрачно дело, съвременно дело, случай на нашето време, когато човешкото сърце стана зло; когато се цитира изречението, че кръвта „освежава“; когато се проповядва, че животът трябва да минава сред удобства. Това са отвлечени мечти, това е раздразнено с теории сърце; тук личи решимост да се направи първата крачка, но решимост от особен род — решил се и сякаш от планина или от камбанария е паднал, и сякаш не със собствените си крака е стигнал до престъплението. Да затвори вратата подире си забравил, а убил, двама убил, според теорията. Убил, но не съумял парите да вземе, а което успял да вземе, под камък го скрил. Малко му е било мъчението, когато е стоял зад вратата, а на нея напирали да влязат и звънчето звъняло — не, той после вече с почти замъглено съзнание отива в празната квартира да си припомни това звънче, прищяло му се да изпита отново студените тръпки по гърба си… Е, това, да речем, защото е бил болен, но има и друго: убил, а смята себе си за честен човек, презира хората, като блед ангел се движи — не, какъв ти Миколка, миличък Родион Романович, не е Миколка!