Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

„Какво говори той, за какъв ме смята?“ — с изумление се питаше Расколников, привдигнал глава и гледайки Порфирий с широко разтворени очи.

— Аз размислих, че за нас сега е по-добре да бъдем откровени — продължи Порфирий Петрович, отметнал леко глава и свел очи, сякаш не искаше да смущава повече с погледа си своята предишна жертва и като че изоставяйки предишните си похвати и капани, — да, такива подозрения и сцени не могат да продължават дълго. Миколка ни спаси тогава, иначе не знам докъде щяхме да стигнем. Този проклет занаятчия седя тогава през цялото време зад преградката, можете ли да си представите? Вие, разбира се, вече знаете това, пък и на мене самия ми е известно, че той после е идвал при вас; но вашето предположение тогава не беше вярно: не бях изпращал тогава да викат никого и никакви разпореждания не бях правил. Ще попитате защо не се бях разпоредил? Как да ви кажа: мене самия всичко това тогава сякаш ме замая. Аз едва можах да се разпоредя да повикат портиерите. (Сигурно сте забелязали портиерите, когато сте минавали.) Една мисъл ми мина тогава през ума, бързо като мълния: знаете ли, аз твърдо бях убеден тогава, Родион Романович. Нека, мисля си, да изпусна за известно време едно, но затова пък друго ще хвана за опашката — своето, своето поне няма да изтърва.

Много сте нервен вие, Родион Романович, по природа; прекалено даже, при всички други основни черти на вашия характер и сърце, които аз, лаская се от тази надежда, отчасти съм разбрал Естествено и аз можех, тогава дори, да преценя, че невинаги се случва така, човек да стане и да ви изтърси всичките си тайни Това, макар и да се случва, особено когато окончателно извадиш човека от търпение, във всеки случай е рядко. Това и аз можех да преценя. Не, мисля си, трябва ми поне най-мъничко зрънце само едно, но такова, че да можеш вече да го вземеш в ръце, да бъде вещ, а не само гола психология. Защото, мислех си, ако човек е виновен, то, разбира се, от него във всеки случай можеш да получиш в края на краищата нещо съществено; позволено е дори на най-неочакван резултат да се надяваш. Аз тогава разчитах на вашия характер, Родион Романович, най-много на характера! Много се надявах тогава на вас.

— Но вие… но вие защо и сега говорите все така — измърмори най-после Расколников дори без да осмисли добре въпроса си. „За какво говори — губеше се той в догадки, — нима наистина ме смята за невинен?“

— Защо говоря така? Аз дойдох да се обясня, така да се каже, смятам това за свой свещен дълг. Искам да ви изложа всичко, от игла до конец, как стана то, цялата тази история на цялото това тогавашно заблуждение, така да се каже. Много ви накарах да изстрадате, Родион Романович. Аз не съм изверг. Та и аз разбирам какво значи да трябва да изпита всичко това на гърба си човек съсипан, но горд, властен и нетърпелив, най-вече нетърпелив! Аз във всеки случай ви смятам за човек изключително благороден и дори със зачатъци на великодушие, макар и да не споделям убежденията ви, което смятам за свой дълг да ви заявя предварително, направо и съвсем искрено, защото преди всичко не желая да лъжа. След като ви опознах, почувствах привързаност към вас. Вие може би ще се разсмеете на тези мои думи? Имате право. Зная, че вие мене още от пръв поглед не ме обикнахте, защото всъщност няма и за какво да ме обикне човек. Но мислете, каквото искате, а аз от своя страна желая сега с всички средства да загладя направеното впечатление и да докажа, че и аз съм човек със сърце и съвест. Искрено говоря.

Порфирий Петрович с достойнство замълча. Расколников почувства прилив на някаква нова уплаха. Мисълта за това, че Порфирий го смята за невинен, започна изведнъж да го плаши.

— Да разказвам всичко подред, как се започна тогава изведнъж едва ли е необходимо — продължи Порфирий Петрович, — мисля, че е дори излишно. Пък и едва ли бих могъл. Защото как да обясня това обстойно? Отначало плъзнаха слухове. За това какви са били тези слухове и от кого, и кога… и по какъв повод всъщност се стигна до вас — също смятам, че е излишно да говоря. За мене лично се започна от една случайност, от една съвсем случайна случайност, която до голяма степен е могла да стане, а е могла и да не стане — каква? Хм, мисля, че също няма смисъл да казвам. Всичко това — и слуховете, и случайностите, се сля тогава у мене в една мисъл. Признавам откровено, защото ако ще си признавам, нека да е всичко — тогава именно за пръв път ви нападнах. Тези там, да речем — бележки на старицата върху вещите и прочие, и прочие — всичко това е празна работа. Сто такива неща мога да изброя. Тогава имах случай и да науча в подробности за сцената в участъка, също случайно, и то не така, мимоходом, а от специален, достоверен източник, който, без сам да знае това, прекрасно бе схванал тази сцена. И всичко това се притуряше едно към друго, едно към друго, Родион Романович, миличък. Е, кажете, как можеше мисълта ми да не получи известна насока? От сто зайци никога няма да се получи кон, от сто подозрения никога няма да се получи доказателство, ето как казва една английска пословица, но това казва само разумът, със страстите, със страстите опитайте да се справите, защото и следователят е човек. Спомних си — тогава и за вашата статийка в списанийцето, помните ли, още при първото ви посещение говорихме подробно за нея. Аз тогава ви се подиграх, но то беше, за да ви предизвикам още повече да кажете. Повтарям, нетърпелив и много болен сте вие, Родион Романович. Че сте смел, високомерен, сериозен и… че сте преживели, вече много сте преживели, всичко това отдавна знаех, На мене всички тези чувства са ми познати и аз прочетох вашата статийка като нещо познато. В безсънни нощи и в изстъпление е била замислена тя, със свито и разтуптяно сърце, със сподавен ентусиазъм. А той е опасен, този сподавен, горд ентусиазъм у младежта! Аз тогава се подиграх, а сега ще ви кажа, че изобщо ужасно обичам, тоест като любител, този пръв, младежки, пламенен опит на перото. Дим, мъгла, в мъглата звънти струна. Статията ви е нелепа и фантастична, но в нея има млада и неподкупна гордост, в нея има смелостта на отчаянието; тя е мрачна статия, но това е добре. Прочетох вашата статийка и я оставих, и… когато я оставих тогава, си помислих: „Този човек няма да спре дотук!“ Е, нима можех, кажете сега, след толкова предхождащо обстоятелство да не се увлека от последвалото! Ах, господи, та нима казвам нещо? Нима сега твърдя нещо? Аз тогава само забелязах. Какво може да има тук? Тук няма нищо, тоест абсолютно нищо и може би във висша степен нищо. Пък и да се увличам така е за мене, следователя даже съвсем неприлично: ето Миколка ми е в ръцете и вече с факти, каквито и да са, но факти! И той също има своя психология; трябва да се позанимая с него; защото тук е въпрос на живот и смърт. Защо ви обяснявам сега всичко това? За да знаете и при вашите ум и сърце да не ме обвинявате за злобното ми държане тогава. Не беше от злоба, искрено ви казвам, хе-хе! Вие как мислите: че аз тогава не съм ви правил обиск? Направих, направих, хе-хе, направих, когато вие лежехте болен ей тук, в леглото. Не официално и не лично, но направих. Всичко в квартирата ви до последното конче беше прегледано и дори по пресни следи; но — umsonst 35 35 Напразно (нем.) .