Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Ти кога ги видя?

— Сега. А ти оттогава не си ли ги виждал? Къде се шляеш, кажи ми, моля ти се, аз вече три пъти идвах тук. Майка ти е сериозно болна от вчера. Накани се да идва при тебе; Авдотя Романовна взе да я спира; не иска нищо да слуша: „Ако той, казва, е болен, ако той полудява, кой ще му помогне, ако не майка му?“ Дойдохме тук всички, защото не можехме да я пуснем сама. Из целия път я молехме да се успокои. Влязохме, тебе те няма; ето тук седя тя. Поседя десет минути, ние стояхме над нея мълчаливо. Стана и каза: „Щом той излиза, а следователно е здрав, и е забравил майка си, значи, неприлично и срамно е за майката да стои на прага и да проси ласка като милостиня.“ Върна се вкъщи и легна болна: сега е в треска. „Виждам, казва, че за своята намира време.“ Тя смята, че своя ти е София Семьоновна, твоя годеница или любовница, това вече не знам. Аз реших да отида незабавно при София Семьоновна, защото, брат, исках всичко да разуча — отивам, гледам: ковчег, децата плачат. София Семьоновна им мери траурните дрешки. Тебе те няма. Погледнах, извиних се и излязох. Това и разказах на Авдотя Романовна. Значи, това е празна работа и тук няма никаква своя и следователно най-вероятно е ти да си полудял. Но ето че ти седиш и лапаш варено говеждо, сякаш от три дни не си ял. Лудите, да речем, също ядат, но въпреки че ти още нито дума не си ми казал, ти… не си луд — в това мога да се закълна! В никакъв случай не си луд. Така че вървете по дяволите всички, защото тук има някаква тайна, нещо скрито; аз нямам намерение да си блъскам главата над вашите тайни. Минах само така — да те наругая — заключи той, като ставаше, — да ми олекне, а аз зная сега какво да правя!

— Какво искаш да правиш сега?

— А ти защо се интересуваш какво искам да правя сега?

— Внимавай, ще се пропиеш.

— Ти откъде… откъде знаеш?

— Е, хубава работа! Разумихин помълча около минута.

— Ти винаги си бил много разсъдлив човек и никога, никога не си бил луд — отбеляза той изведнъж с жар. — Това е вярно: аз ще се пропия. Прощавай! — И тръгна да си върви.

— Разумихин, онзи ден, струва ми се, говорих със сестра ми за тебе.

— За мене! Но… къде си могъл да я видиш онзи ден? — спря се изведнъж Разумихин, дори пребледня малко. Можеше да отгатне човек, че сърцето му бавно и с напрежение затупа в гърдите му. — Тя идва тук, сама, седя тук, говори с мене. — Тя!

— Да, тя.

— И ти какво й отговори… искам да кажа, за мене?

— Аз й казах, че ти си много добър, честен и трудолюбив човек. Че я обичаш, не й казах, защото тя го знае.

— Знае го?

— Е, хубава работа! Където и да отида, каквото и да се случи с мене — ти остани за тях провидение. Аз, тъй да се каже, ги предавам на тебе, Разумихин. Говоря ти това, защото зная добре колко я обичаш и съм убеден в чистотата на твоето сърце. Зная също, че и тя може да те обича и дори вече може би те обича. Сега сам решавай, както сметнеш за добре — трябва ли или не трябва да се проливаш.

— Родка… Знаеш ли… Та… Ех, по дяволите!… Ами ти къде искаш да вървиш? Виж какво: ако всичко това е тайна, не казвай! Но аз… — аз ще науча тайната… И съм уверен, че сигурно е някаква глупост и страшна безсмислица и че ти сам си наизмислил всичко. А впрочем ти си чудесен човек! Чудесен човек!…

— А аз тъкмо исках да добавя, но ти ме прекъсна, че одеве много умно беше решил да не се интересуваш от тези тайни. Освен това засега не се тревожи. Като му дойде времето, всичко ще научиш, именно тогава, когато трябва. Вчера един ми каза, че на човек му трябва въздух, въздух, въздух! Аз искам да отида сега при него и да разбера какво искаше да каже с това.

Разумихин стоеше замислен и развълнуван и съобразяваше нещо.

„Той е политически заговорник! Положително! И му предстои някаква решителна стъпка — положително! Само това ей… и Дуня знае…“ — помисли той изведнъж.

— Та, значи, Авдотя Романовна идва при тебе — проговори той, скандирайки думите, — а ти самият искаш да се срещнеш с човек, който казва, че въздух трябва повече, въздух и… и следователно и това писмо… и то е във връзка с всичко това — реши той сякаш наум.

— Какво писмо?

— Тя получи днес едно писмо, което много я разтревожи. Много. Дори извънредно много. Аз заговорих за тебе — помоли ме да млъкна. После… после каза, че ние може би много скоро ще се разделим, после започна, кой знае защо, горещо да ми благодари; после отиде в стаята си и се заключи.

— Тя е получила писмо? — повтори замислено Расколников.

— Да, писмо; ти не знаеше ли? Хм. Помълчаха и двамата.