Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Как ви се струва! Дори Разумихин е започнал да подозира! Сцената в коридора, до лампата, не е минала тогава без последствия. Той е хукнал при Порфирий… Но откъде накъде онзи е започнал така да го лъже? С каква цел отклонява вниманието на Разумихин към Миколка? Положително е намислил нещо; тук има някакви намерения, но какви? Наистина от онази сутрин мина много време — страшно, страшно много, а Порфирий нито се виждаше, нито се чуваше. Да, това, разбира се, е по-лошо…“ Расколников си взе фуражката и замислен излезе от стаята; за пръв път през всичкото това време той се чувстваше поне със здраво съзнание. „Трябва да свърша със Свидригайлов — мислеше той, — и то на всяка цена, колкото може по-скоро: тоя също май чака аз сам да отида при него.“ И в този миг такава ненавист се надигна изведнъж в умореното му сърце, че той може би беше в състояние да убие един от двамата: Свидригайлов или Порфирий. Поне почувства, че ако не сега, то впоследствие ще е в състояние да направи това. „Ще видим, ще видим“ — повтаряше той.

Но едва бе отворил вратата към коридора и изведнъж се сблъска със самия Порфирий. Той идваше при него. Расколников за минута се вкамени. Странно, но той не се учуди много на Порфирий и почти не се изплаши от него. Само трепна, но бързо, мигновено се приготви. „Това може би е развръзката! Но как се е приближил толкова тихичко, като котка, и аз нищо не съм чул? Нима е подслушвал?“

— Не очаквахте гост, Родион Романович — извика, смеейки се, Порфирий Петрович. — Отдавна се канех да се отбия, минавах и си рекох — защо да не отскоча за пет минути да го видя? Бяхте тръгнали за някъде? Няма да ви забавя. Само една цигарка, ако позволите.

— Но седнете, Порфирий Петрович, седнете — канеше госта си Расколников с такъв явно доволен и приятелски израз, че наистина сам на себе си би се учудил, ако можеше да се види отстрани. Последните му сили се изчерпваха. Понякога човек ще изтърпи така половин час смъртен страх от някой разбойник, а като му опрат вече ножа до гърлото, тогава дори и страхът му мине. Той седна точно срещу Порфирий и го гледаше, без да мигне. Порфирий присви очи и започна да пали цигара.

„Хайде, говори, говори де — сякаш щеше да се изтръгне вик от сърцето на Расколников, — защо, защо не говориш?“

— Ех, тия цигарки! — заговори най-после Порфирий Петрович, като запали и изпусна дим. — Вреда, чиста вреда, а не мога да ги оставя, не мога! Кашлям, започна да ми дразни гърлото, задух имам. Аз, знаете ли, съм страхлив, ходих наскоро при Б-н — преглежда всеки болен minimum по половин час; та се разсмя даже, като ме гледаше: и ме чука, и ме преслушва — на вас, казва, между впрочем тютюнът ви вреди; белите ви дробове са разширени. Да, но как да го откажа? С какво ще го заменя? Не пия, ето цялата беля, хе-хе-хе, белята е, че не пия! Нали всичко е относително, Родион Романович, всичко е относително!

„Какво сега, да не би пак да започва с предишните си служебни похвати!“ — с отвращение помисли Расколников. И внезапно си спомни цялата неотдавнашна сцена на последната им среща и тогавашното чувство заля като вълна сърцето му.

— Вече се отбивах веднъж при вас, завчера вечерта, вие не знаете, нали? — продължи Порфирий Петрович, оглеждайки стаята. — В стаята, в същата тази стая влязох. Също както днес, минавах оттук — хайде, мисля си, да му върна визитата. Отбих се, а вратата широко отворена; огледах се, почаках и на слугинята ви не се обадих — излязох. Не заключвате ли?

Лицето на Расколников ставаше все по-мрачно и по-мрачно. Порфирий сякаш отгатна мислите му.

— Дойдох да се обясня, миличък Родион Романович, да се обясня! Длъжен съм и трябва да ви дам обяснение — продължи той с лека усмивка и дори тупна Расколников по коляното, но почти в същия миг лицето му изведнъж доби сериозен и загрижен вид; стана дори тъжно, за учудване на Расколников. Той никога още не беше виждал и не беше подозирал, че лицето му може да бъде такова. — Странна сцена се разигра последния път между нас, Родион Романович. То всъщност и при първата ни среща също се разигра странна сцена; но тогава… Впрочем сега е вече все едно! Ето какво: аз може да съм много виновен пред вас; чувствам това. Та как се разделихме, помните ли: на вас нервите ви опънати и коленете ви треперят, и моите нерви опънати и коленете ми треперят. И, знаете ли, някак дори непочтено стана това между нас тогава, не по джентълменски. А ние все пак сме джентълмени; тоест във всеки случай преди всичко джентълмени; това трябва да е ясно. Нали помните докъде се стигна… съвсем неприлично даже.