Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Той изведнъж се отдръпна, за да направи път на свещеника и дякона, които искаха да се качат по стълбите. Те идеха да отслужат панихида. По разпореждане на Свидригайлов панихиди се отслужваха два пъти на ден, редовно. Свидригайлов тръгна занякъде. Расколников постоя, послуша и влезе след свещеника в квартирата на Соня.

Той застана на вратата. Започваше панихидата тихо, чинно, тъжно. В съзнанието за смъртта и в усещането за присъствието на смъртта за него винаги, още от детинство, имаше нещо тежко и изпълнено с мистичен ужас; пък и отдавна вече не бе слушал панихида. Имаше освен това и нещо друго, прекалено ужасно и тревожно. Той гледаше децата: всички те бяха коленичили до ковчега. Полечка плачеше. Зад тях, плачейки тихо и сякаш плахо, се молеше Соня. „Та тя тези дни нито веднъж не ме погледна и не ми каза нито дума“ — помисли изведнъж Расколников. Слънцето ярко осветяваше стаята; димът от кадилниците се издигаше на кълба; свещеникът четеше „Упокой, господи“. Расколников стоя до края на панихидата. Благославяйки и сбогувайки се, свещеникът някак странно се оглеждаше. След панихидата Расколников се приближи до Соня. Тя изведнъж хвана двете му ръце и склони глава до рамото му. Този интимен жест просто хвърли Расколников в недоумение; беше просто странно: как, ни най-малко отвращение, ни най-малка погнуса от него, ни най-малко потреперване на ръката й! Това вече беше някакво безпределно самоунижаване. Така поне възприе той това. Соня не каза нищо. Расколников й стисна ръката и излезе. Стана му ужасно тежко. Ако можеше да избяга някъде тази минута и да остане съвсем сам, макар и за цял живот, би се смятал за щастлив. Но работата беше там, че напоследък, макар и да беше почти винаги сам, той никак не можеше да почувства, че е сам. Случваше му се да отиде извън града, да излезе на широк път, веднъж се озова дори в някаква горичка; но колкото по-уединено беше мястото, толкова по-силно усещаше той сякаш нечие близко и тревожно присъствие, не страшно, но някак много досадно, тъй че бързо се връщаше в града, смесваше се с тълпата, влизаше в кръчмите, в пивниците, отиваше на битпазара, на Сенния площад. Там беше вече сякаш по-леко и дори по-уединено. В една кръчма, привечер, пееха песни: той седя цял час да слуша и помнеше, че дори му беше много приятно. Но накрая изведнъж пак стана неспокоен, сякаш угризението на съвестта изведнъж бе започнало да го мъчи: „Ето, седя, слушам песни, а нима това трябва да правя!“ — сякаш помисли той. Впрочем веднага се сети, че не само това го тревожи; имаше нещо, което изискваше незабавно разрешение, но което не можеше нито да се обмисли, нито да са предаде с думи. Всичко се оплиташе в някакво кълбо. „Не, по-добре да имаше някаква борба! По-добре пак Порфирий… или Свидригайлов… Да можеше по-скоро някой пак да ме предизвика, да ме нападне… Да! Да!“ — мислеше той. Излезе от кръчмата и едва не се спусна да тича. Мисълта за Дуня и за майка му му навя изведнъж, кой знае защо, панически страх. Именно тази нощ, на разсъмване, той се събуди в храстите на Крестовския остров, целият вкочанясал, в треска; тръгна си за вкъщи и стигна едва рано сутринта. След няколко часа сън треската мина, но се събуди късно: беше два часът следобед.

Спомни си, че този ден беше погребението на Катерина Ивановна, и се зарадва, че не е присъствал. Настася му донесе да яде; той яде и пи с голям апетит, едва ли не лакомо. Главата му беше по-ведра и самият той — по-спокоен, отколкото през последните три дни. Дори се учуди, мимоходом, на предишните приливи на панически страх. Вратата се отвори и влезе Разумихин.

— А, яде, значи не е болен — каза Разумихин, взе стол и седна до масата срещу Расколников. Той беше разтревожен и не се мъчеше да скрие това. Говореше с явна досада, но без да бърза и без да повишава особено глас. Можеше да се помисли, че е дошъл с някакво особено и дори изключително намерение. — Слушай — започна той решително, — вървете по дяволите всички, но по това, което виждам сега, разбирам ясно, че нищо не мога да разбера; моля ти се, не смятай, че съм дошъл да те разпитвам. Не ме интересува! Не искам да знам! Да речеш сега сам всичко да разкриеш, всички ваши тайни, аз може би няма и да слушам, ще плюя и ще си отида. Аз дойдох само да науча лично и окончателно: вярно ли е, първо, че си луд? За тебе, разбираш ли, съществува убеждение (там някъде си), че може би си луд или си много предразположен към такова нещо. Признавам, че и аз самият бях много склонен да споделя това мнение, съдейки, първо, по твоите глупави и отчасти гнусни постъпки (с нищо необясними), а, второ, по твоето неотдавнашно държание с майка ти и сестра ти. Само изверг и подлец, ако не луд, може да постъпи с тях така, както ти постъпи, а следователно ти си луд…