Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Отпуснаха я пак върху възглавницата.

— Какво? Свещеник?… Няма нужда… Да не би да имате излишни пари?… Аз нямам грехове!… Господ и така е длъжен да ми прости… Сам знае как съм страдала!… А ако не ми прости — нищо!…

Тя започна да бълнува все по-неспокойно. От време на време потреперваше, поглеждайки наоколо, за миг познаваше всички; но съзнанието й отново веднага се замъгляваше от треската. Тя хриптеше и дишаше тежко, нещо сякаш клокочеше в гърлото й.

— Аз му казвам: „Ваше превъзходителство!…“ — викаше тя, като си поемаше дъх след всяка дума. — Тази Амалия Людвиговна… ах, Льоня, Коля! Ръчичките на кръста, по-бързо, по-бързо, глисе-глисе, па-де-баск! Тропай с крачета… Бъди грациозно дете.

Как беше по-нататък? Да го бяхме изпели…

Как не! Was willst du mehr — ама че го измислил дръвникът!… Ах, да, и това:

Под южното небе на Дагестан…

Ах, как го обичах… Аз до обожание обичах този романс. Полечка!… Знаеш ли, баща ти още като годеник ми го пееше… О, дни!… Да можехме, да можехме да го изпеем! Но как беше, как беше… ето че забравих… че напомнете ми, как беше? — Тя беше крайно развълнувана и се мъчеше да се повдигне. Най-после запя с хриптящ, пресекващ глас, като извикваше и се задъхваше на всяка дума, с някаква нарастваща уплаха.

— Ваше превъзходителство… закрещя тя изведнъж със сърцераздирателен вопъл и цялата в сълзи, — защитете сирачетата! Знаете гостоприемството на покойния Семьон Захарич!… Може да се каже, дори аристократичен!… К-ха! — трепна тя, като изведнъж се опомни и огледа всички с някакъв ужас, но веднага позна Соня. — Соня, Соня! — проговори тя кротко и ласкаво, сякаш се учудваше, че я вижда пред себе си. — Соня, мила, и ти ли си тук?

Повдигнаха я пак.

— Стига!… Време е!… Прощавай, нещастнице!… Измъчихте крантата!… Не издържа-а-а! — извика тя с отчаяние и омраза и строполи глава върху възглавницата.

Тя пак се унесе, но този последен унес беше кратък. Бледожълтото й изпито лице се отметна назад, устата й се разтвори, краката се опънаха конвулсивно. Тя дълбоко-дълбоко въздъхна и умря.

Соня падна върху трупа й, обгърна я с ръце и тъй замря, долепила глава до изсъхналите гърди на покойната. Полечка се свлече в краката на майка си и ги зацелува, ридаейки. Коля и Льоня, още не разбрали какво се е случило, но предчувствайки нещо много страшно, се хванаха с две ръце за раменцата и като впериха очи един в друг, изведнъж едновременно отвориха уста и започнаха да викат. И двете деца още бяха с костюмите: той — с чалма, тя — с шапката с щраусово перо.

А как се озова изведнъж тази „похвална грамота“ на леглото, до Катерина Ивановна? Тя беше до нея, при възглавницата; Расколников я видя.

Той се дръпна към прозореца. Лебезятников се втурна при него.

— Умря! — каза той.

— Родион Романович, трябва непременно да ви кажа две много важни думи — приближи се към него Свидригайлов. Лебезятников веднага отстъпи мястото си и деликатно се отстрани. Свидригайлов отведе учудения Расколников още по към ъгъла.

— С всички тези грижи, тоест погребението и прочие се наемам аз. Знаете ли, за това трябват пари, а аз нали ви казах, че имам излишни. Тези две птиченца и тази Полечка аз ще ги настаня в някой по-добър приют за сираци и ще оставя за всяко до пълнолетието му по хиляда и петстотин рубли капитал, за да може София Семьоновна да бъде съвсем спокойна. Аз и нея ще измъкна от блатото, защото е добра девойка, нали? Та така, предайте на Авдотя Романовна, че съм изхарчил нейните десет хиляди именно по този начин.

— А с каква цел сте се заели да правите толкова благодеяния? — попита Расколников.

— Е-ех! Недоверчив човек! — засмя се Свидригайлов. — Нали ви казах, че тези пари са ми излишни. Ами просто така, от човещина, не допускате ли? Та нали тя не беше „въшка“ (той посочи с пръст ъгъла, където беше покойната) като някоя бабичка-лихварка. Е, съгласете се: „Лужин ли наистина да живее и да върши мръсотии или тя да умре?“ И ако аз не помогнех, нали „Полечка например по същия път ще тръгне…“

Той прошепна това с израз на някакво намигащо, весело лукавство, без да сваля очи от Расколников. Расколников побледня и изстина, чувайки собствените си думи, казани на Соня.