Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Той бързо отстъпи и безумно погледна Свидригайлов.

— От-откъде… знаете? — прошепна той, като едва си поемаше дъх.

— Та аз живея тук, зад стената, у мадам Реслих. Тук са Капернаумови, а там е мадам Реслих, моя много стара и предана приятелка. Съсед съм.

— Вие?

— Аз — продължи Свидригайлов, като се тресеше от смях. — И мога да ви уверя най-искрено, мили ми Родион Романович, че вие изключително ме заинтересувахте. Нали ви казах, че ще се сближим, предсказах ви го — и ето че се сближихме. И ще видите колко сговорчив човек съм. Ще видите, че с мене все пак може да се живее…

За Расколников настъпи странно време: сякаш мъгла падна изведнъж пред него и го откъсна в безизходно и тежко уединение. Спомняйки си за това време по-късно, дълго след това, той се сещаше, че съзнанието му понякога сякаш помръкваше и че състоянието му продължи, с известни прекъсвания, чак до окончателната катастрофа. Беше напълно убеден, че се е заблуждавал тогава в много неща, например в продължителността и времето на редица произшествия. Всеки случай, когато впоследствие си припомняше всичко и правеше усилия да си обясни това, което си спомняше, той научи много неща за самия себе си, като се ръководеше вече от сведения, получени от околните. Той смесваше например едно събитие с друго; друго смяташе за последица от произшествие, съществуващо само в неговото въображение. От време на време го обземаше болезнено-мъчителна тревога, която се превръщаше дори в панически страх. Но той помнеше също, че имаше минути, часове и дори може би дни, изпълнени с апатия, която го обхващаше сякаш в противовес на предишния страх — апатия, която приличаше на болезнено-равнодушното състояние на някои умиращи. Изобщо през тези последни дни и сам той като че се стараеше да избегне ясното и пълно разбиране на своето положение; някои насъщни факти, изискващи незабавно разясняване, особено го гнетяха; но колко би се радвал той, ако можеше да се освободи и да избяга от някои грижи, забравянето на които впрочем при неговото положение го заплашваше с пълна и неминуема гибел.

Особено го тревожеше Свидригайлов: можеше дори да се каже, че той като че се беше спрял на Свидригайлов. От момента, в който Свидригайлов бе произнесъл прекалено страшните за него и прекалено ясни думи в квартирата на Соня, в минутата на смъртта на Катерина Ивановна, нормалният ход на мислите му бе сякаш нарушен. Но въпреки че този нов факт извънредно много го безпокоеше, Расколников някак не бързаше да изясни нещата. От време на време, намерил се изведнъж в някоя отдалечена и уединена част на града, в някоя жалка кръчма, сам на маса, в размисъл и, едва помнейки как е попаднал там, той изведнъж си спомняше за Свидригайлов: изведнъж прекалено ясно и тревожно си даваше сметка, че би трябвало колкото може по-скоро да се разбере с този човек и да реши окончателно онова, което е възможно да реши. Веднъж, скитайки някъде извън града, той дори си въобрази, че чака тук Свидригайлов и че са си определили среща. Друг път се събуди преди разсъмване някъде наземи, сред храсти, и просто не разбираше как се е озовал там. Впрочем през тези два-три дни след смъртта на Катерина Ивановна той вече един или два пъти бе срещал Свидригайлов, почти винаги в квартирата на Соня, където се отбиваше някак без цел, но почти винаги за минутка. Те винаги разменяха две-три думи и нито веднъж не заговориха по основния въпрос, като че между тях от само себе си бе решено да мълчат за това до време. Тялото на Катерина Ивановна още лежеше в ковчега. Свидригайлов се разпореждаше за погребението и се грижеше за всичко. Соня също беше много заета. При последната им среща Свидригайлов обясни на Расколников, че е успял да настани децата на Катерина Ивановна, и то добре; че благодарение на известни връзки е намерил такива хора, с чиято помощ станало възможно да се настанят и трите сирачета веднага в твърде подходящи за тях сиропиталища, че оставените пари също много са помогнали, защото е значително по-лесно да се настанят сираци с капитал, отколкото бедни сираци. Той каза нещо и за Соня, обеща да намери време и да намине тези дни сам при Расколников и спомена, че „би желал да се посъветва; че е много необходимо да поговорят, че има работи, които…“ Този разговор стана в коридора, до стълбите. Свидригайлов гледаше втренчено Расколников в очите и изведнъж, след като помълча и сниши глас, попита:

— Родион Романович, какво ви става? Сякаш не сте на себе си? Наистина! Слушате и гледате, а като че не разбирате. Постегнете се. Да се видим и да поговорим: жалко само, че имам много работа — и чужда, и своя… Ех, Родион Романович — добави той изведнъж, — на всички люде е нужен въздух, въздух, въздух… Преди всичко!