Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Ха, ха! Поговорих с нея на два пъти — никак не е глупаво момиченцето; понякога скришом тъй ще ме погледне, че просто ще ме изгори. А знаете ли, личицето й е като на Рафаеловата Мадона. Нали Сикстинската мадона има фантастично лице, лице на скръбна юродива, не ви ли е правило впечатление? Та нещо от този род е. Веднага щом ни благословиха, още на другия ден й надонесох неща за хиляда и петстотин рубли: един брилянтен накит, друг бисерен и сребърна дамска тоалетна кутия — толкова голяма, с какво ли не вътре, така че дори нейното личице, на младата, пламна. Сложих я аз вчера на коленете си, само че, изглежда, този път прекалено безцеремонно — цялата пламна и сълзичките й захапаха, но не иска да се издаде, а цяла гори. За минута всички излязоха, ние с нея останахме съвсем сами, изведнъж ми се хвърли на врата (за пръв път сама), прегръща ме с двете си ръчички, целува ме и се кълне, че ще ми бъде послушна, вярна и добра жена, че ще ме направи щастлив, че ще даде целия си живот, всяка минута от своя живот, всичко ще пожертва, а срещу това иска да има от мене само моето уважение и повече, казва, „нищо, нищо не ми трябва, никакви подаръци!“ Съгласете се сами, че да изслушате подобно признание насаме от такова шестнадесетгодишно ангелче, заруменяло от момински свян и със сълзички на възторг в очите — съгласете се сами, че това е твърде съблазнително. Нали е съблазнително? Нали си заслужава, а? Нали си заслужава? Е… слушайте… хайде да отидем при моята годеница… само че не сега!

— С една дума, у вас именно тази чудовищна разлика в годините и опита възбужда сладострастие! И нима вие наистина ще се ожените така?

— Че защо не? Непременно. Всеки се грижи сам за себе си и най-весело живее именно този, който успее най-добре да се измами. Ха, ха! Абе вие какво сте заорали така дълбоко в тази добродетел? Смилете се, любезни, аз съм човек грешен. Хе, хе, хе!

— Вие обаче настанихте децата на Катерина Ивановна. Впрочем… впрочем вие сте имали за това свои причини… сега всичко разбирам.

— Аз изобщо обичам децата, много обичам децата — разсмя се Свидригайлов. — По този повод мога да ви разкажа дори един извънредно любопитен епизод, който продължава и досега. Още първия ден след пристигането си тръгнах из разните клоаки, след седемте години просто жадувах. Вие навярно забелязвате, че не бързам да се срещам със старата си компания, с предишните другари и приятели. И ще карам без тях колкото може по-дълго. Знаете ли: у Марфа Петровна на село до смърт ме бяха измъчили спомените за всички тези тайнствени места и местенца, където опитният може много да намери. Дявол да го вземе! Народът пиянства, образованата младеж изгаря от бездействие, в неосъществими сънища и мечти, кълчи си ума с разни теории; кой знае откъде се надомъкнаха евреи, трупат пари, а всичко останало развратничи. Още от първите часове този град ме облъхна с познатия мирис. Попаднах на една тъй наречена танцова вечеринка — отвратителна клоака (а пък аз обичам именно мръсничките клоаки), е, разбира се, канкан, невиждан и каквито по мое време изобщо нямаше. Да, в това има прогрес. Изведнъж гледам едно момиченце, около тринадесетгодишно, много хубавичко облечено, танцува с един виртуоз; друг срещу него визави. А до стената седнала на стол майка му. Можете да се представите какъв канкан беше! Момиченцето се срамува, черви се, най-после се чувства обидено и започва ла плаче. Виртуозът го подхваща и започва да го върти и да се кълчи пред него, всички наоколо се смеят — обичам в такива моменти нашата публика, макар дори и канканната, смеят се и крещят: „Правилно, точно така! Да не водят деца!“ На мене, разбира се, ми е все едно, пък и не ме засяга: дали те логично, или нелогично утешават сами себе си! Веднага реших какво да правя, сядам до майката и започвам разговор за това, че аз също съм от провинцията и колко са невежи всички тук, че не умеят да различават истинските достойнства и да хранят нужното уважение; дадох и да разбере, че имам много пари; предложих им да ги отведа с моята карета; откарах ги у дома им, запознах се (наемат някаква стаичка от други наематели, току-що са пристигнали). Заявиха ми, че и тя, и дъщеря й могат да гледат на познанството ни само като на голяма чест; разбирам, че нямат нийде нищичко, а са дошли да правят постъпки за нещо в някакво министерство; предлагам им услугите си, пари; разбирам, че по погрешка са дошли на вечеринката, смятайки, че там наистина има уроци по танци; предлагам да помогна от своя страна на младата девойка да учи френски език и танци. Те приемат с възторг, за тях е чест, и аз досега поддържам познанството… искате ли да отидем — само че не сега.