Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Аз нищо не съм вземала от вас — прошепна Соня ужасена. — Вие ми дадохте десет рубли — ето, вземете ги. — Соня извади от джоба си кърпичка, напипа възелчето, развърза го, извади банкнота от десет рубли и протегна ръка към Лужин.

— А за останалите сто рубли не си признавате? — с укор и настойчиво произнесе той, без да взема банкнотата.

Соня се озърна. Всички я гледаха с такива ужасни, строги, подигравателни, ненавиждащи лица. Тя погледна Расколников… той стоеше до стената, скръстил ръце, и я гледаше с огнени очи.

— О, Господи! — извика Соня.

— Амалия Ивановна, ще трябва да се съобщи в полицията и затова, покорно ви моля, изпратете сега да викнат портиера — тихо и дори ласкаво каза Лужин.

— Гот дер бармхерциге! 26 26 Боже милостиви (нем.) Аз така и предполагал, че тя крал! — плесна с ръце Амалия Ивановна.

— Така сте предполагали? — подхвана Лужин. — Следователно и преди сте имали поне известни основания да направите такова заключение. Моля ви, дълбокоуважаема Амалия Ивановна, да запомните думите си, произнесени впрочем пред свидетели.

От всички страни изведнъж се заговори високо. Всички се размърдаха.

— Ка-ка-ак! — извика изведнъж опомнилата се Катерина Ивановна и като луда се спусна към Лужин. — Как! Вие я обвинявате в кражба? Соня? Ах, подлеци, подлеци! — И като се втурна към Соня, тя я стисна като в менгеме със сухите си ръце.

— Соня! Как си посмяла да вземеш от него десет рубли! О, глупава! Дай ги тук! Дай веднага тези десет рубли — ето!

И като дръпна от Соня банкнотата, Катерина Ивановна я смачка в ръката си и я запрати право в лицето на Лужин. Топчицата го удари по окото и отскочи на пода. Амалия Ивановна се спусна да вдигне парите. Пьотр Петрович се ядоса.

— Спрете тази луда! — завика той.

В този момент на вратата до Лебезятников се появиха още няколко лица, между които надничаха и двете дами от провинцията.

— Как, луда? Аз ли съм луда? Глупак! — изпищя Катерина Ивановна. — Ти си глупак, мръсен съдийски плъх, долен човек! Соня, Соня да му открадне пари! Соня — крадла! Тя по-скоро ще ти даде, глупако! — И Катерина Ивановна истерично се разсмя. — Я го вижте глупака! — обръщаше се тя на всички страни, като сочеше на всички Лужин. — Как! И ти също? — забеляза тя хазайката. И ти също, саламджийке такава, твърдиш, че тя била „крал“, подъл пруски кокоши крак в кринолин! Ах, вие! Ах, вие! Та тя изобщо не е излизала от стаята, а като излезе от тебе, подлецо, веднага седна тук, до Родион Романович)… Обискирайте я! Щом никъде не е излизала, значи, парите са у нея! Търси де, търси, търси! Само че ако не намериш, тогава прощавай, миличък, но ще отговаряш! При царя, при царя, чак при Царя ще стигна, при милосърдния, ще се хвърля в нозете му още сега, още днес, аз, беззащитната! Мене ще ме пуснат! Ти мислиш, че няма да ме пуснат? Лъжеш се, ще отида! Ще отида, а-а! Ти на това ли се надяваше? Аз, брат, съм упорита! Ще ти приседне! Търси де! Търси, търси, хайде търси!

И Катерина Ивановна в изстъпление, разтърсваше Лужин влачейки го към Соня.

— Аз съм съгласен и отговарям… но престанете, госпожо престанете! Твърде добре виждам, че сте упорита!… Това… това… това как да стане? — мърмореше Лужин. — То трябва да стане в присъствието на полицията… макар че впрочем свидетелите и сега са предостатъчно… Аз съм готов… Но, така или иначе, за мъж е неудобно… поради пола… Може би с помощта на Амалия Ивановна… макар че впрочем тези работи не се правят така… Та как, значи?

— Който искате! Който иска, той да обискира! — викаше Катерина Ивановна. — Соня, обърни си джобовете! Ето, ето. Гледай, изверг, ето, празен е, тук беше кърпата, джобът е празен, виж! Ето и другия джоб, ето, ето! Виждаш ли! Виждаш ли!

И Катерина Ивановна не обърна, а просто измъкна навън двата джоба един след друг. Но от втория, десния джоб изведнъж изскочи някаква хартийка и като направи във въздуха парабола, падна в краката на Лужин. Всички видяха; мнозина извикаха. Пьотр Петрович се наведе, вдигна с два пръста хартийката от пода, показа я на всички и я разгъна. Това беше банкнота от сто рубли, сгъната на три. Пьотр Петрович описа с ръката си кръг, показвайки на всички банкнотата.

— Крадла! Вън от квартир! Полис, полис! — закрещя Амалия Ивановна. — Тях трябва в Сибир изгонил! Вън!

От всички страни полетяха възклицания. Расколников мълчеше, без да сваля очи от Соня, само от време на време бързо поглеждаше Лужин. Соня стоеше на същото място, сякаш загубила съзнание: тя дори почти не беше учудена. Изведнъж червенина заля цялото й лице, тя извика и закри лицето си с ръце.