Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Пьотр Петрович — завика тя, — поне вие ме защитете! Внушете на тази глупава твар да не смее да се държи така с една нещастна благородна дама, защото за това има съд… аз лично при генерал-губернатора… Тя ще отговаря… В името на гостоприемството на баща ми, защитете сирачетата.

— Позволете, госпожо… Позволете, позволете, госпожи — възпираше я Пьотр Петрович, — никога не съм имал честта, както ви е известно, да познавам баща ви… позволете, госпожо (някой високо се засмя), а във вашите непрекъснати разпри с Амалия Ивановна нямам намерение да се намесвам… Идвам по своя работа… и искам да се обясня с вашата заварена дъщеря, София… Ивановна… Струва ми се, така беше? Позволете ми да мина…

И Пьотр Петрович, като заобиколи Катерина Ивановна, тръгна към противоположния ъгъл, където беше Соня.

Катерина Ивановна тъй си остана, като ударена от гръм. Тя не беше в състояние да разбере как можа Пьотр Петрович да се отрече от гостоприемството на баща й. След като бе измислила веднъж това гостоприемство, вече тя самата свято вярваше в него. Потресе я и деловитият, сух, пълен дори с някаква презрителна заплаха тон на Пьотр Петрович. Пък и всички някак притихнаха малко при появата му. Освен че този „делови и сериозен“ човек някак прекалено не подхождаше на цялата компания, личеше и това, че е дошъл за нещо важно, че навярно някаква необикновена причина е могла да го привлече в такава компания и следователно сега нещо ще се случи, нещо ще стане. Расколников, който беше до Соня, му направи път; Пьотр Петрович сякаш изобщо не го забеляза. След минута на прага се появи и Лебезятников; той не влезе в стаята, но спря там, също с някакво особено любопитство, почти с учудване; вслушваше се, но изглежда дълго не можеше нищо да разбере.

— Извинете, че може би ви прекъсвам, но работата е твърде важна — каза Пьотр Петрович някак общо, без да се обръща към никого по-конкретно, — аз даже се радвам, че има хора. Амалия Ивановна, най-покорно ви моля като хазайка на квартирата да обърнете внимание на разговора ми със София Ивановна, който ще последва. София Ивановна — продължи той, обръщайки се направо към извънредно учудената и вече изплашена Соня, — от моята маса в стаята на моя приятел Андрей Семьонович Лебезятников веднага след посещението ви изчезна принадлежаща ми банкнота от сто рубли. Ако вие по някакъв начин знаете и ни посочите къде се намира сега, то, давам ви честната си дума и призовавам всички за свидетели, работата ще се свърши само с това. В противен случай ще бъда принуден да приложа извънредно сериозни мерки и тогава… се сърдете само на себе си!

В стаята се възцари пълно мълчание. Дори плачещите деца притихнаха. Соня стоеше мъртво бледа, гледаше Лужин и нищо не можеше да отговори. Тя като че още не разбираше. Минаха няколко секунди.

— Е, какво ще кажете? — попита Лужин, като я гледаше втренчено.

— Аз не знам… Аз нищо не знам… — проговори най-после със слаб глас Соня.

— Не? Не знаете? — попита повторно Лужин и помълча още няколко секунди. — Помислете, госпожице — започна той строго, но някак все още увещаващо, — разсъдете, съгласен съм да ви дам още време да размислите. Разберете, моля ви се: ако аз не бях толкова сигурен, то, разбира се, при моята опитност не бих рискувал така направо да ви обвиня; защото за подобно пряко и гласно, но лъжливо или дори само погрешно обвинение в известен смисъл отговарям самият аз. Зная това. Тази сутрин обмених за нуждите си няколко петпроцентови облигации срещу номинална сума три хиляди рубли. Сметката е в портфейла ми. Като се върнах вкъщи — свидетел ми е Андрей Семьонович, — започнах да броя парите и като преброих две хиляди и триста рубли, прибрах ги в портфейла си, а портфейла — във външния джоб на палтото. На масата бяха останали около петстотин рубли в банкноти и между тях три банкноти от по сто рубли. В този момент дойдохте вие (по моя покана) — и през цялото време бяхте извънредно смутена и дори на три пъти посред разговора ставахте и, кой знае защо, бързахте да си отидете, въпреки че разговорът ни не беше свършил. Андрей Семьонович може да потвърди всичко това. Навярно и вие самата, госпожице, няма да откажете да потвърдите и да заявите, че ви повиках чрез Андрей Семьонович с единствената цел да поговоря с вас за самотното и безпомощно положение на вашата роднина Катерина Ивановна (на помена у която не можах да дойда) и затова колко добре би било да се уреди в нейна полза някаква подписка, лотария или нещо подобно. Вие ми благодарихте и дори се просълзихте (аз разказвам всичко, както беше, първо, за да ви припомня и, второ, за да ви покажа, че от паметта ми не се е заличила И най-малката подробност). После взех от масата банкнота от десет рубли и ви я дадох от свое име за вашата роднина, като помощ на първо време. Андрей Семьонович видя всичко това. После ви изпратих до вратата — вие бяхте все така смутена, — след което останах насаме с Андрей Семьонович и като поговорих с него десетина минути, Андрей Семьонович излезе, а аз пак седнах до масата, на която бяха парите, с цел да ги преброя и да ги сложа, както бях намислил, отделно. За мое учудване оказа се, че една банкнота от сто рубли липсва. Така че благоволете да прецените: да подозирам Андрей Семьонович ми е съвсем невъзможно; срамувам се дори от мисълта за това. Да сбъркам при броенето, също не съм могъл, защото минута преди да дойдете, след като приключих всички сметки, резултатът беше верен. Съгласете се сама, че спомняйки си смущението ви как бързахте да си отидете и най-после това, че държахте известно време ръцете си на масата; вземайки предвид най-после общественото ви положение и свързаните с него навици, аз, тъй да се каже, с ужас и дори против волята си бях принуден да се спра на това подозрение — разбира се, жестоко, но справедливо! Ще добавя още и ще повторя, че въпреки цялата ми очевидна увереност разбирам, че все пак в това мое обвинение се съдържа известен риск за мене. Но, както виждате, не го премълчах; аз се възмутих и ще ви кажа защо: единствено, уважаема, единствено поради вашата черна неблагодарност! Как? Аз ви каня в интерес на крайно бедната ви роднина, аз ви давам, според възможностите си, помощ от десет рубли, а вие веднага, в същия миг се отплащате за всичко с подобна постъпка! Не, това е вече лошо! Трябва да ви се даде урок. Тъй че размислете: нещо повече, като ваш искрен приятел аз ви моля (защото по-добър приятел от мене вие не можете да имате в тази минута): опомнете се! Иначе ще бъда неумолим! И така?