Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Соня знаеше, че това ще усмири и успокои Катерина Ивановна, ще я поласкае и най-важното — гордостта й ще бъде удовлетворена. Тя седна до Расколников, като леко му кимна и за миг с любопитство го погледна. Впрочем тя през цялото време някак избягваше дори да го гледа и да говори с него. Беше даже сякаш разсеяна, въпреки че гледаше Катерина Ивановна право в очите за да й угоди. Нито тя, нито Катерина Ивановна бяха в траур, защото нямаха черни дрехи. Соня беше с някаква тъмнокафява рокличка, а Катерина Ивановна — с единствената си рокля, басмена, тъмна, на райета. Съобщението за Пьотр Петрович мина като по масло. След като изслуша важно Соня, Катерина Ивановна все така важно се осведоми за здравето на Пьотр Петрович. После веднага едва ли не на висок глас прошепна на Расколников, че наистина би било странно такъв уважаван и солиден човек като Пьотр Петрович да се намери в такава „необикновена компания“, независимо дори от цялата му преданост към нейното семейство и старата му дружба с нейния баща.

— Ето защо аз съм ви особено благодарна, Родион Романович, че не се погнусихте от моята трапеза, даже при такава обстановка — добави тя почти високо, — впрочем уверена съм, че само особените ви симпатии към моя нещастен покойник са ви накарали да удържате на думата си.

След това тя още веднъж гордо и с достойнство огледа гостите си и изведнъж особено загрижено попита високо през масата глухото старче не иска ли още от яденето и дали са му дали от лисабонското вино. Старчето не отговори и дълго не можа да разбере какво го питат, въпреки че съседите му за смях започнаха дори да го подмушкват. То само се озърташе, разтворило уста, с което още повече разпали общата веселост.

— Какъв дръвник! Вижте, вижте! И защо са го довели? Що се отнася до Пьотр Петрович, винаги съм вярвала в него — продължи Катерина Ивановна да говори на Расколников, — той, разбира се, не прилича… — рязко и високо, и с извънредно строг израз се обърна тя към Амалия Ивановна, от което онази чак се смути, — не прилича на онези ваши натруфени въртиопашки, които в дома на баща ми и за готвачки не биха ги взели, а покойният ми мъж, разбира се, би им направил чест, ако ги пуснеше вкъщи, и то може би само поради безкрайната си доброта.

— Да, обичаше да пие; обичаше, пийваше си! — извика изведнъж интендантският в оставка, пресушавайки дванадесетата чашка водка.

— Покойният ми съпруг наистина имаше тази слабост и това е известно на всички — нахвърли се изведнъж върху него Катерина Ивановна, — но той беше добър и благороден човек, който обичаше и уважаваше семейството си; едно беше лошо, че от доброта прекалено се доверяваше на разни развратни хора и един Господ знае само с кого не е пил, даже и с такива, които не струват колкото подметките му! Представете си, Родион Романович, в джоба му намерихме захарно петле; мъртвопиян се връща, а децата не забравя.

— Пет-ле? Благоволихте да кажете пет-ле? — извика интендантският.

Катерина Ивановна не го удостои с отговор. Тя се замисли и въздъхна:

— Ето, сигурно и вие като всички мислите, че съм била прекалено строга с него — продължи тя, обръщайки се към Расколников. — А не е така! Той ме уважаваше, той много, много ме уважаваше! Добра душа имаше! И така ми дожаляваше за него понякога! Случваше се, седи и ме гледа от ъгъла и така ми стане жал за него, че ми иде да го прилаская, но после си помисля: „Що го прилаская, а той пак ще се напие“, само със строгост можеше донякъде да го удържа човек.

— Да, случвало се е да му скубят косите, случвало се е неведнъж — изрева пак интендантският и изля в устата си още една чашка водка.

— Не само скубане на коси, но и бой с метла е полезно да се приложи спрямо някои глупаци. Не говоря сега за покойника! — отряза го Катерина Ивановна.

Червените петна по бузите й пламтяха все повече и повече, гърдите й се повдигаха. Още миг и беше готова да вдигне скандал. Мнозина се кискаха, на мнозина това очевидно им беше приятно. Започнаха да побутват интендантския и нещо да му шепнат. Навярно искаха да го насъскат.

— А позволе-е-те да запитам, вие относно какво — започна интендантският, — тоест по чий… благороден адрес… благоволихте сега… А, впрочем няма нужда! Глупости! Глупости! Вдовица е! Вдовица! Прощавам… Пас! — И той пак гаврътна чашка водка.

Расколников седеше и слушаше мълчаливо и с отвращение. Почти не ядеше, само от учтивост чоплеше мръвките, които Катерина Ивановна непрекъснато му слагаше в чинията, и то колкото да не я обиди. Той внимателно се вглеждаше в Соня. Но Соня ставаше все по-разсеяна, по-разтревожена и по-загрижена; тя също предчувстваше, че поменът няма да свърши мирно и със страх следеше нарастващото раздразнение на Катерина Ивановна. Освен това тя знаеше, че главната причина, поради която двете дами от провинцията се отнесоха с такова презрение към поканата на Катерина Ивановна, беще тя, Соня. Тя чу от самата Амалия Ивановна, че майката дори се обидила от поканата и задала въпрос: „Как бих могла аз да допусна дъщеря ми да седне редом с тази девица?“ Соня предчувстваше, че Катерица Ивановна вече е научила някак за това, а обида, нанесена на нея, на Соня, беше за Катерина Ивановна повече от обида, нанесена лично на нея, на децата й, на баща й, с една дума беше смъртна обида и Соня знаеше, че Катерина Ивановна вече няма да се успокои, „докато не докаже на тези въртиопашки, че те и двете“ и т.н., и т.н. За беля някой подаде на Соня от другия край на масата чиния с две сърца от черен хляб пронизани със стрела. Катерина Ивановна пламна и веднага подметна високо през масата, че който ги е изпратил, разбира се, е „пияно магаре“, Амалия Ивановна, която също предчувстваше нещо лошо, а същевременно беше оскърбена до дъното на душата си от високомерието на Катерина Ивановна, за да разсее лошото настроение на събралите се и същевременно да се издигне в очите им, започна изведнъж ни в клин, ни в ръкав да разказва как някакъв неин познат „Карл от аптека“ се качил през нощта на файтона и че „файтонджията искал да убивал него и че Карл него много, много молил да не убивал него и плакал, и ръце сключвал, и от страх му пробол сърце“. Катерина Ивановна, макар да се усмихна, веднага отбеляза, че Амалия Ивановна не бива да разказва анекдоти на руски. Онази се обиди още повече и възрази, че нейният „фатер аус Берлин е бил много, много важен човек и винаги с ръце в джобове бъркал“. Катерина Ивановна, която беше весела по характер, не издържа и ужасно се разсмя, така че Амалия Ивановна започна да губи търпение и едва се сдържаше.