Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Да, добре… Бог за това ще ви… — сричаше Соня, като гледаше Пьотр Петрович.

— Може, но… това ние после… тоест може да се започне и днес. Довечера ще видим, ще се уговорим и ще сложим, така да се каже, началото, Отбийте се при мене, да речем, към седем часа. Андрей Семьонович, надявам се, също ще участва с нас… Но… тук има едно обстоятелство, което трябва предварително и изрично да се спомене. Затова ви обезпокоих, София Семьоновна, като ви извиках тук. А именно — моето мнение е, че парите не бива и е дори опасно да се дадат на самата Катерина Ивановна; доказателство за това е тази днешна трапеза. Без да има, така да се каже, коричка хляб за утрешния ден и… да речем, обувки и прочие, днес купува ямайски ром и дори, струва ми се, мадейра и… и… и кафе. Видях, като минавах. А утре всичко пак върху вас ще се стовари, до последното залче хляб; това вече е безразсъдно. А затова и подписката, по мое лично мнение, трябва да стане така, че нещастната вдовица, тъй да се каже, дори да не знае за парите, а да знаете например вие, само вие. Имам ли право?

— Не зная. Тя само днес така… това е един път в живота… Много й се искаше да го помене, да почете паметта му… А тя е много умна. Впрочем, както обичате, и аз ще бъда много, много… те всички ще ви бъдат… и Господ ще ви… и сирачетата…

Соня не довърши и заплака.

— Така. Та имайте го предвид; а сега бъдете добра да приемете като помощ за вашата роднина на първо време една сума лично от мене, според възможностите ми. Много, много бих желал името ми да не се споменава. Ето… тъй като самият аз имам, тъй да се каже, грижи, не съм в състояние да дам повече…

И Пьотр Петрович подаде на Соня банкнота от десет рубли, след като грижливо я разгъна. Соня я взе, пламна, скочи, измърмори нещо и побърза да се сбогува. Пьотр Петрович тържествено я изпрати до вратата. Тя изскочи най-сетне от стаята, развълнувана и измъчена, и се върна при Катериш Ивановна извънредно смутена.

През цялото време, докато траеше тази сцена, Андрей Семьонович ту стоеше до прозореца, ту ходеше из стаята, като не искаше да прекъсва разговора; но когато Соня си отиде, той изведнъж се приближи до Пьотр Петрович и тържествено му протегна ръка.

— Всичко чух и всичко видях — каза той, като особено натърти последната дума. — Това е благородно, тоест, исках да кажа, хуманно! Вие искахте да избегнете благодарностите, аз видях! И макар, признавам, да не съм привърженик по принцип на частната благотворителност, защото тя не само че не изкоренява радикално злото, но дори още повече го подхранва, все пак не мога да не призная, че наблюдавах вашата постъпка с удоволствие — да, да, на мене това ми харесва.

— Е, това са глупости! — мърмореше Пьотр Петровия малко развълнуван и някак вглеждайки се в Лебезятников.

— Не, не са глупости! Човек, оскърбен и ядосан като вас от вчерашния случай и в същото време способен да мисли за нещастието на другите — такъв човек… макар и да извършва с постъпките си социална грешка… все пак… е достоен за уважение! Дори не съм го очаквал от вас, Пьотр Петрович, още повече че според вашите разбирания, о, колко ви пречат все още вашите разбирания! Колко ви вълнува например този вчерашен неуспех — възклицаваше добричкият Андрей Семьонович, почувствал онова особено разположение към Пьотр Петрович, — и защо, защо непременно ви е нужен този брак, този законен брак, благородни, любезни Пьотр Петрович? Защо ви е непременно тази законност в брака? Е, бийте ме, ако щете, но аз се радвам, радвам се, че той не се осъществи, че вие сте свободен, че вие не сте още съвсем изгубен за човечеството, радвам се… Ето, изказах се!

— Затова, защото не искам да нося рога във вашия граждански брак и да отглеждам чуждите деца, ето защо ми е нужен законен брак — каза Лужин, колкото да отговори нещо. Той беше особено погълнат от нещо и замислен.

— Деца? Вие споменахте за деца? — трепна Андрей Семьонович като боен кон, дочул военна тръба. — Децата са въпрос социален и от първостепенно значение, съгласен съм; но въпросът за децата ще бъде разрешен иначе. Някои дори напълно отричат децата, както и всичко, което напомня за семейството. За децата ще поговорим после, а сега да се заемем с рогата! Ще ви призная, че това е слабото ми място. Този отвратителен, хусарски, пушкински израз е просто немислим в речника на бъдещето. Пък и какво значи рога? О, какво заблуждение! Какви рога! Защо рога? Каква безсмислица! Напротив, именно при гражданския брак няма да ги има! Рогата — това е само естествена последица от всеки законен брак, негова корекция, така да се е, протест, тъй че в този смисъл те даже съвсем не са унизителни… И ако аз някога — да допуснем тази нелепост! — встъпя в законен брак, дори ще се радвам на тия триж проклети ваши рога; тогава ще кажа на жена си: „Мила моя, досега аз само те обичах, а сега те уважавам, защото ти съумя да протестираш!“ Вие се смеете? То е, защото нямате сили да се отърсите от предразсъдъците! Дявол да го вземе, та аз разбирам кое именно е неприятното, когато ви измамят в законния брак; но това е само подла последица от подлия факт, при който са унизени и двамата. А когато рогата се слагат открито, както при гражданския брак, тогава те престават да съществуват, те са немислими и дори губят името рога. Напротив, жена ви само ще ви докаже колко ви уважава, като ви смята неспособен да се противопоставяте на щастието й и достатъчно напредничав, за да не й отмъщавате за новия мъж. Дявол да го вземе, аз понякога си мечтая, че ако ме омъжат — пфу! — ако се оженя (с граждански или със законен брак — все едно), струва ми се, лично бих довел на жена си любовник, ако тя дълго време не си намери. „Мила моя — бих й казал, — аз те обичам, но освен това желая ти да ме уважаваш — да!“ Прав ли съм, прав ли съм?…