Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— А тази Теребиева не е ли същата, за която тогава казвахте, че сключва вече трети граждански брак?

— Само втори, ако трябва да сме справедливи! Но и четвърти да беше, и петнадесети, всичко това е глупост! И ако някога съм съжалявал, че майка ми и баща ми са умрели, то е именно сега, разбира се. Няколко пъти даже съм си мечтал какъв протест бих им тръснал, ако бяха още живи! Нарочно щях да наглася всичко… Какво ще ми говорят за самостоятелност, пфу! Щях да им дам да разберат! Щях да ги смая! Наистина жалко, че нямам никого!

— За да го смаете! Хе-хе! Е, това нека бъде, както вие искате — прекъсна го Пьотр Петрович, — но ми кажете следното: нали познавате тази, дъщерята на покойника, слабичката. Чиста истина е това, което приказват за нея, нали?

— Че какво от това? Според мене, тоест според моето лично убеждение, това именно е най-нормалното състояние на жената. Защо не? Тоест distinguons 24 24 Да прави разлика (фр.) .

В съвременното общество то, разбира се, не е съвсем нормално, защото е насилствено, а в бъдещото е съвсем нормално, защото е свободно. Пък и сега тя е имала право: страдала е, а това е бил нейният фонд, така да се каже, капитал, с който е имала пълно право да се разпорежда. Разбира се, в бъдещото общество от фондове няма да има нужда; на нейната роля ще има друго значение, ще бъде строго и рационално обоснована. А що се отнася лично до София Семьоновна, то понастоящем аз гледам на постъпките и като на енергичен и олицетворен протест срещу устройството на обществото и дълбоко я уважавам за това; дори се радвам, като я гледам!

— А на мене ми разправяха, че именно вие сте я изгонили оттук, от квартирата!

Лебезятников просто побесня.

— Още една клевета! — закрещя той. — Съвсем, съвсем друга беше работата! Това вече абсолютно не е така! Всичко това Катерина Ивановна го измисли тогава, защото нищо не разбра! И изобщо не съм се присламчвал към София Семьоновна! Аз просто я възпитавах, най-безкористно, стараех се да събудя в нея протест… На мене само протестът ми беше нужен, пък и София Семьоновна самата не можеше повече да остане тук, в квартирата!

— Да не би да сте я викали в комуната?

— Вие все се надсмивате и, позволете да ви кажа, много неуместно. Вие нищо не разбирате. В комуната такива роли няма. Комуната затова именно се урежда, за да няма такива роли. В комуната тази роля ще измени цялата си сегашна същност и което тук е глупаво, там ще стане умно, което тук, при сегашните обстоятелства, е неестествено, там ще стане съвсем естествено. Всичко зависи от това в каква обстановка и в каква среда е човек. Средата е всичко, а самият човек е нищо. А със София Семьоновна аз съм в добри отношения и сега, което може да ви послужи за доказателство, че тя никога не ме е смятала за свой враг и човек, който я е обидил. Да! Аз искам да я привлека сега в комуната, но само че със съвсем, съвсем други намерения. Защо се смеете? Ние искаме да основем наша комуна, отделна, само че на по-широки основи, отколкото досега. Ние сме отишли по-напред в убежденията си. Ние повече отричаме! Да беше станал Добролюбов от гроба си, аз бих поспорил с него. А Белински съвсем бих унищожил! Но засега продължавам да възпитавам София Семьоновна. Тя е прекрасна, прекрасна натура!

— И вие използвате тази прекрасна натура, а? Хе-хе!

— Не, не! О, не! Напротив!

— Е, чак пък напротив) Хе-хе-хе! Ама че го казахте!

— Но повярвайте ми! И поради какви причини бих крил от вас, кажете, моля ви се! Напротив, това дори на мене самия ми е странно: с мене тя е някак подчертано, някак плахо целомъдрена и свенлива!

— И вие, разбира се, я възпитавате… хе-хе! Доказвате й, че цялата тази свенливост е измислица?…

— Съвсем не! Съвсем не! О, колко грубо колко глупаво даже — простете ми — разбирате вие думата „възпитание“! Н-ни-що не разбирате! О, Боже, колко сте още… неподготвен! Ние се стремим да освободим жената, а вие все за едно си мислите… Оставяйки настрана въпроса за целомъдрието и женската свенливост, като неща сами по себе си безполезни и дори предразсъдъчни, аз напълно, напълно, приемам нейната целомъдреност спрямо мен, защото в това отношение тя е съвсем свободна, това е нейно право. Разбира се, ако тя самата ми кажеше: „Искам да те имам“, аз бих се смятал много щастлив, защото девойката ми харесва много, но сега, сега поне, разбира се, никой и никога не се е отнасял с нея по-вежливо и учтиво от мене, с по-голямо уважение към нейното достойнство… аз чакам и се надявам — нищо повече!