Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Разбира се, той скоро успя да види, че Андрей Семьонович е крайно пошло и простовато човече. Но това ни най-малко не разколеба и не окуражи Пьотр Петрович. Дори да се беше уверил, че всички прогресисти са същите такива глупчовци, и тогава безпокойството му не би изчезнало. Всъщност всички тези учения, мисли, системи (с които Андрей Семьонович просто се нахвърли върху него) никак не го интересуваха. Той си имаше своя собствена цел. Необходимо му беше само час по-скоро и незабавно да разбере: какво и как е станало тук? Имат ли сила тези хора или не? Има ли от какво да се страхува лично той или не? Ще го изобличат ли, ако предприеме еди-какво си или няма да го разобличат? А ако го изобличат, за какво именно и за какво всъщност изобличават сега? Нещо повече: не може ли човек някак си да се сближи с тях и да ги позалъже, ако те наистина са силни? Необходимо ли е това или не? Не може ли например с нещо да си помогне в кариерата именно пак с тяхна помощ? С една дума пред него стояха стотици въпроси.

Този Андрей Семьонович беше изпит и жълтеникав човек, нисък, чиновник някъде, много светлорус, с бакенбарди като кюфтета, с които той много се гордееше. Освен това почти винаги го боляха очите. Имаше доста меко сърце, но говореше твърде самоуверено, а понякога дори прекалено оперено — което при фигурата му беше почти винаги смешно. Той беше впрочем един от квартирантите, които Амалия Ивановна уважаваше — тоест не пиянстваше и редовно си плащаше наема. Въпреки всички тези достойнства Андрей Семьонович наистина беше глуповат. А към прогреса и към „нашето младо поколение“ се бе присламчил от амбиция. Беше един от безчисления и разнолик легион пошли хора, жалки недоносчета и ненаучили нищо до края чудаци, които веднага се присъединяват непременно към най-модната разпространена идея, за да я омърсят веднага, за да окарикатурят в миг всичко, на което самите те понякога искрено служат.

Впрочем Лебезятников, дори независимо от това, че беше много добричък, също започна отчасти да не понася своя съквартирант и бивш опекун Пьотр Петрович. Това стана и от двете страни някак неусетно и взаимно. Колкото и простоват да беше Андрей Семьонович, той все пак започна постепенно да разбира, че Пьотр Петрович го мами и тайно го презира и че „той не е точно такъв човек“. Беше се опитвал да му изложи системата на Фурие и теорията на Дарвин, но Пьотр Петрович особено напоследък започна да слуша някак прекалено саркастично, а в последно време — дори да ругае. Работата беше там, че той по инстинкт взе да разбира, че Лебезятников не само е пошличко и глуповато човече, но може би и лъжец и че няма никакви по-значителни връзки дори в своя кръг, а само е дочул това-онова преразказано от трето лице; нещо повече: че той може би не познава добре и своята пропагандна работа, защото прекалено се обърква и че е немислимо да е изобличител! Ще отбележим мимоходом, че Пьотр Петрович през тези десетина дни охотно приемаше (особено в началото) от Андрей Семьонович дори твърде странни похвали, тоест не възразяваше например и си мълчеше, когато Андрей Семьонович му приписваше готовността да съдейства за предстоящото бързо организиране на новата „комуна“ някъде на улица Мешчанская; или например да не пречи на Дунечка, ако й хрумне още през първия месец на брака им да си намери любовник; или да не кръщава бъдещите си деца и пр., и пр. — все в този дух. Пьотр Петрович по навик не възразяваше, когато му се приписваха такива качества, и приемаше да го хвалят дори по този начин — толкова приятна му беше всяка похвала.

Пьотр Петрович, който тази сутрин беше обменил по някакви причини няколко петпроцентови облигации, седеше до масата и броеше пачките банкноти. Андрей Семьонович, който почти никога нямаше пари, се разхождаше из стаята и се правеше, че гледа на всички тези пачки равнодушно и дори с пренебрежение. Пьотр Петрович за нищо на света не би повярвал например, че Андрей Семьонович наистина може да гледа равнодушно толкова пари; а Андрей Семьонович на свой ред с горчивина си мислеше, че Пьотр Петрович може би наистина е способен така да мисли за него и дори навярно се радва, че има случай да подразни и ядоса своя млад приятел с наредените пачки банкноти, напомняйки му неговото нищожество и цялата разлика, която уж съществуваше между тях. Той го намираше този път необичайно нервен и невнимателен, въпреки че Андрей Семьонович беше готов да развие пред него любимата си тема за създаването на нова, особена „комуна“. Кратките възражения и забележки, които Пьотр Петрович цедеше в промеждутъците между тракането на топчетата на сметалото, бяха пропити със съвсем явна и преднамерена неучтива насмешка. Но „хуманният“ Андрей Семьонович приписваше настроението на Пьотр Петрович на въздействието на вчерашното скъсване с Дунечка и гореше от желание по-скоро да заговори на тази тема: той имаше какво прогресивно и пропагандно да каже по този повод, което би могло да утеши почтения му приятел и „несъмнено“ да бъде от полза за по-нататъшното му развитие.