Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Че защо комична? — веднага наостри уши Порфирий Петрович, който също вече беше се обърнал, за да си върви.

— Ами да, ето този нещастен Миколка вие навярно кой знае как сте го тормозили и мъчили, психологически тоест, по вашия метод, докато си признае; навярно ден и нощ сте му втълпявали: „Ти си убиецът, ти си убиецът…“ — е, а сега, когато той вече си призна, вие пак ще започнете непрекъснато да го тормозите: „Лъжеш, значи, не си ти убиецът! Не си могъл да бъдеш! Чужди думи повтаряш!“ Е, как, кажете, да не е комична длъжността ви?

— Хе-хе-хе! Забелязали сте все пак, че сега казах на Николка, че „повтаря чужди думи“?

— Как да не забележа!

— Хе-хе! Остроумен сте, остроумен. Всичко забелязвате. Истински жив ум! И тъкмо комичната страна намирате… хе-хе! Нали измежду писателите, казват, у Гогол тази черта била най-развита!

— Да, у Гогол.

— Да, у Гогол… до следващата ни приятна среща.

— До следващата ни приятна среща… Расколников си отиде право вкъщи. Той беше толкова объркан и смутен, че след като се прибра и се хвърли на дивана, близо четвърт час му беше нужен само за да си почине и за да приведе що-годе в ред мислите си. За Николай не се и залавяше да мисли: той чувстваше, че е потресен; че в признанието на Николай има нещо необяснимо, изумително, което сега за нищо на света не може да разбере. Но признанието на Николай беше действителен факт. Последствията от този факт веднага му станаха ясни, лъжата не можеше да не се разкрие и тогава ще се захванат пак с него. Но поне дотогава той е свободен и трябва непременно да направи нещо за себе си, защото опасността е неминуема.

Обаче в каква степен? Положението бе започнало да се изяснява. Припомняйки си в чернова, най-общо цялата одевешна сцена с Порфирий, той не можа да не потръпне още веднъж от ужас. Разбира се, още не знаеше всички цели на Порфирий, не можеше да вникне във всичките му одевешни сметки, но част от играта беше разкрита и, разбира се, никой по-добре от него не можеше да разбере колко страшен беше за него този „ход“ в играта на Порфирий. Още малко — и той можеше да се издаде, напълно, този път наистина. Познавайки болезнеността на характера му, схванал го от пръв поглед вярно и проникнал в него, Порфирий беше действал макар и прекалено решително, но почти точно. Безспорно Расколников беше успял вече преди това прекалено много да се издаде, но до факти все пак още не беше се стигало; все още това беше само относително. Но правилно ли, правилно ли разбира сега всичко? Не греши ли? Към какъв резултат точно се бе стремил Порфирий днес? Наистина ли беше приготвил нещо? И какво именно? Наистина ли чакаше нещо или не? Как ли щяха да се разделят днес, ако не беше дошла неочакваната катастрофа благодарение на Николай?

Порфирий разкри почти цялата си игра, рискува, разбира се, но я разкри и (все му се струваше на Расколников), ако действително Порфирий разполагаше с нещо повече, той щеше Да разкрие и него. Каква беше тази „изненада“? Подигравка ли? Означаваше ли нещо или не? Можеше ли зад това да се крие нещо поне подобно на факт, на сигурно обвинение? Вчерашният човек? Къде изчезна той? Къде беше днес? Защото, ако Порфирий наистина разполага с нещо сигурно, то, разбира се, е във връзка с вчерашния човек…

Той седеше на дивана, навел глава, с лакти на коленете и закрил лицето си с ръце. Нервните тръпки продължаваха да разтърсват цялото му тяло. Най-после стана, взе си фуражката, помисли и тръгна към вратата.

Той някак предчувстваше, че поне за днешния ден почти със сигурност може да се смята в безопасност. Изведнъж усети в сърцето си почти радост: дощя му се да отиде час по-скоро при Катерина Ивановна. За погребението, разбира се, беше закъснял, но за помена ще успее и там, сега, ще види Соня.

Той се спря, помисли и болезнена усмивка се появи на устните му.

„Днес! Днес! — повтори си той наум. — Да, още днес! Така трябва…“

Тъкмо понечи да отвори вратата, когато тя изведнъж се заотваря сама. Той се разтрепери и отскочи назад. Вратата се отваряше бавно и изведнъж се подаде една фигура — на вчерашния човек изпод земята.

Човекът се спря на прага, погледна мълчаливо Расколников и прекрачи в стаята. Той беше съвсем като вчера, същата фигура, пак така облечен, но в лицето и в погледа му бе настъпила голяма промяна, гледаше сега някак опечалено и като постоя малко, дълбоко въздъхна. Оставаше само още да си подпре бузата с ръка и да склони глава встрани, за да заприлича съвсем на жена.