Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Любезни! Че нали от вас, от вас самия научих всичко. Вие и не забелязвате, че във вълнението си сам предварително изказвате всичко и на мене, и на другите. От господин Разумихин, Дмитрий Прокофич, вчера също научих много интересни подробности. Не, вие ме прекъснахте, а аз ще ви кажа, че поради вашата мнителност вие сте загубили дори здравия си поглед върху нещата. Ето например, ако щете, пак на същата тема, за звънчетата: такава скъпоценност, такъв факт (това е цял факт, нали!), аз просто така изцяло ви го издадох, аз, следователят! И нищо ли не виждате в това? Че ако аз поне малко ви подозирах, така ли трябваше да постъпя! Напротив, трябваше отначало да приспя подозренията ви и да не се издавам, че този факт ми е вече известен; да отвлека вниманието ви в противоположна посока и изведнъж да ви халосам с тъпото на брадвата по темето (според собствения ви израз): „А какво, господине, сте благоволили да търсите в квартирата на убитата в десет часа вечерта, даже едва ли не в единадесет? А защо сте звънили със звънчето? А защо сте разпитвали за кръвта? А защо сте обърквали портиерите и сте ги подканяли да ви водят в участъка при полицейския поручик?“ Ето как би трябвало да постъпя, ако имах поне капчица подозрения към вас. Би трябвало да взема от вас показания по всички правила, обиск да ви направя, а може би и да ви арестувам… Значи, аз не ви подозирам, щом съм постъпил иначе! А вие сте загубили здравия си поглед върху нещата и нищо не виждате, повтарям ви!

Расколников потрепера с цялото си тяло, така че Порфирий Петрович прекалено ясно забеляза това.

— Вие все лъжете! — извика той. — Аз не зная целите ви, но вие все лъжете… Одеве говорехте в друг смисъл и е невъзможно да съм сгрешил… Вие лъжете!

— Аз лъжа? — подхвана Порфирий, явно възбуден, но запазвайки най-весел и насмешлив вид и като че без ни най-малко да се тревожи от това какво мнение има за него господин Расколников. — Аз лъжа?… Добре, ами как постъпих аз с вас одеве (аз, следователят), като сам ви подсказах и издадох всички средства за защита и сам ви обясних цялата тази психология: „Болестта, значи, треската, уязвен бях; меланхолията и кварталните“ и прочие, и прочие? А? Хе-хе-хе! Макар че то впрочем — да ви кажа право — всички тези психологически средства за защита са крайно несъстоятелни, пък и с две остриета: „Болестта, значи, треската, видения, привиждаше ми се, не помня“, всичко това е така, но защо, любезни, когато си болен и трескав, все точно такива видения ти се привиждат, а не други? Можеха да са и други, нали? Така ли е? Хе-хе-хе-хе!

Расколников гордо и с презрение го погледна.

— С една дума — настойчиво и високо каза той, като стана и при това отблъсна леко Порфирий, — с една дума, аз искам да зная: смятате ли ме вие за съвсем свободен от подозрения или не! Кажете, Порфирий Петрович, кажете положително и окончателно и по-скоро, веднага!

— Ето ти задача! Трудна задача сте вие — извика Порфирий със съвсем весел, лукав и спокоен израз. — Пък и защо ви е да знаете, защо ви е притрябвало толкова много да знаете, когато още никой не ви безпокои! Че вие сте като дете, непременно трябва да пипнете огъня с ръце. И защо се безпокоите така? Защо сам така ни се натрапвате, по какви причини? А? Хе-хе-хе!

— Повтарям ви — извика разярен Расколников, — че не мога повече да понасям…

— Кое? Неизвестността ли? — прекъсна го Порфирий.

— Не бъдете язвителен! Аз не искам!… Казвам ви, че не искам!… Не мога и не искам!… Чувате ли! Чувате ли! — извика той, като пак удари с юмрук по масата.

— Че по-тихо де, по-тихо! Нали ще ни чуят! Сериозно ви предупреждавам: помислете за себе си. Аз не се шегувам! — каза шепнешком Порфирий, но този път на лицето му нямаше одевешния женски добродушен израз; напротив, сега той направо заповядваше — строго, смръщил вежди и сякаш изведнъж нарушавайки всички тайни и двусмислици. Но това трая само миг. Озадаченият отначало Расколников изведнъж изпадна в истинско изстъпление; но странно: той пак се покори на заповедта да говори по-тихо, макар и да беше в най-високия пароксизъм на яростта.

— Аз няма да позволя да ме мъчите — зашепна той изведнъж както одеве с болка и омраза, съзнавайки мигновено в себе си, че не може да не се подчини на заповедта и изпадайки от тази мисъл в още по-голяма ярост, — арестувайте ме, обискирайте ме, но благоволете да действате по формалния ред, а не си играйте с мене! Да не сте посмял!…

— Но не се безпокойте за формата — прекъсна го Порфирий с предишната лукава усмивка и сякаш дори с наслаждение, като му се любуваше, — аз, любезни, ви поканих сега по домашному, съвсем приятелски!