Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— О, не се безпокойте, моля ви се — извика Расколников и изведнъж се разсмя, — моля ви, не се безпокойте!

Порфирий се спря срещу него, почака и изведнъж също се разсмя. Расколников стана от канапето, като изведнъж рязко прекрати своя съвсем припадъчен смях.

— Порфирий Петрович — каза той високо и отчетливо, въпреки че едва се държеше на разтрепераните си крака, — аз най-накрая ясно виждам, че вие положително ме подозирате в убийството на тази старица и на сестра й Лизавета. От своя рана ви заявявам, че всичко това отдавна вече ми е омръзнало. Ако намирате, че имате право да ме преследвате по закон преследвайте ме; да ме арестувате — арестувайте ме. Но да ми се смеете в очите и да ме измъчвате, аз няма да позволя.

Изведнъж устните му затрепераха, в очите му пламна бяс и сдържаният досега глас закънтя.

— Няма да позволя! — извика той изведнъж и с всичка сила удари с юмрук по масата. — Чувате ли, Порфирий Петрович? Няма да позволя!

— Ах, Господи, но какво е това пак! — извика явно съвсем изплашен Порфирий Петрович. — Мили Родион Романович! Миличък! Господи! Какво ви е?

— Няма да позволя! — извика за четвърти път Расколников.

— Любезни, по-тихо! Нали ще чуят, ще дойдат! Какво ще им кажем тогава, помислете! — пошепна в ужас Порфирий Петрович, доближавайки лицето си до самото лице на Расколников.

— Няма да позволя, няма да позволя! — машинално повтори Расколников, но също изведнъж съвсем шепнешком.

Порфирий бързо се обърна и се втурна да отвори прозореца.

— Чист въздух да влезе! И водичка да бяхте пийнали, миличък, та това е припадък! — И той се спусна към вратата да каже да донесат вода; но за късмет в стаята, в ъгъла, имаше шише с вода.

— Пийнете, любезни — шепнеше той, спускайки се към него с шишето, — дано помогне… — Уплахата и самото съчувствие на Порфирий Петрович бяха толкова естествени, че Расколников млъкна и с ужасно любопитство започна да го разглежда. Водата впрочем той не прие.

— Родион Романович, миличък, та вие така до лудост ще се докарате, уверявам ви, е-ех! А-ах! Я пийнете! Пийнете поне малко де!

Той го накара все пак да вземе в ръце чашата с вода. Расколников машинално я доближи до устните си, но опомнил се, с отвращение я сложи на масата.

— Да-а, изкарахме едно припадъче! Така, миличък, вие пак ще се разболеете — закудкудяка с приятелско съчувствие Порфирий Петрович, впрочем все още някак объркан. — Господи! Как може така да не се пазите? Ето и Дмитрий Прокофич идва вчера при мене — съгласен съм, съгласен съм, аз имам язвителен характер, лош, а те виждате какъв извод направили от това!… Господи! Дойде вчера, след вас, обядвахме, говори, говори, аз само разперих ръце, е, мисля си… ох, Господи! Вие ли го пратихте да дойде? Че седнете, любезни, поседнете, за Бога!

— Не, не съм го изпращал! Но знаех, че ще идва при вас и защо ще идва — рязко отговори Расколников.

— Знаехте?

— Знаех. И какво от това?

— Ами това, любезни Родион Романович, че аз и за по-големи ваши подвизи зная, всичко ми е известно! Та аз зная как сте ходили да наемате квартира късно вечерта, когато се е стъмнило, и на звънеца сте звънели, и за кръвта сте питали, и работниците и портиерите сте объркали. И макар да разбирам тогавашното ви душевно състояние… но все пак така вие просто ще се подлудите, Бога ми! Ще се погубите! Негодуванието прекалено силно кипи у вас, благородното негодувание от получените обиди, най-напред от съдбата, а после от кварталните полицейски, и ето вие се щурате насам-натам, за да накарате всички, така да се каже, по-скоро да заговорят и с това да сложите отведнъж край на всичко, защото са ви омръзнали тези глупости и всички тези подозрения. Така е, нали? Отгатнах ли ви настроението?… Само че така не само себе си, а и Разумихин ще ми погубите; прекалено добър човек е той за тези неща, нали знаете. Вие сте болен, а той е добродетелен и, значи, болестта за него е прилепчива… Аз, миличък, като се успокоите, ще ви разкажа… но седнете, любезни, седнете, за Бога! Моля ви, починете си, ужасно измъчен вид имате; че поседнете де.

Расколников седна, тръпките минаваха и топлина се разливаше по цялото му тяло. Той с дълбоко изумление напрегнато слушаше изплашения Порфирий Петрович, който приятелски се грижеше за него. Но не вярваше на нито една негова дума, макар че изпитваше някаква странна склонност да повярва. Неочакваните думи на Порфирий за квартирата окончателно го поразиха. „Но как е възможно, той, значи, знае за квартирата? — помисли си изведнъж. И ми го разправя!“