Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Не желая вашето приятелство и плюя на него! Чувате ли? И ето на: вземам си фуражката и си отивам. Е, какво ще кажеш сега, ако имаш намерение да ме арестуваш?

Той сграбчи фуражката си и тръгна към вратата.

— А изненадата нима не искате да видите? — закиска са Порфирий, като отново го хвана малко над лакътя и го спря до вратата. Той явно ставаше все по-весел и оживен, което окончателно караше Расколников да излиза от кожата си.

— Каква изненада? Това пък какво е? — попита той, като изведнъж се спря и с уплаха загледа Порфирий.

— Изненадата е ей тук, зад вратата, в квартирата ми, хе-хе-хе! (Той посочи с пръст заключената врата на преградката, която водеше към неговата държавна квартира.) Аз и с катинар го заключих, за да не избяга.

— Какво има? Къде? Какво е?… — Расколников се доближи до вратата и се опита да я отвори, но тя беше заключена.

— Заключена е, ето и ключа! — И наистина той му показа ключа, който извади от джоба си.

— Все лъжеш! — изкрещя в изстъпление Расколников, вече без да се сдържа. — Лъжеш, полишинел 23 23 Палячо (фр.) проклет! — И се втурна към Порфирий, който се беше отдръпнал към вратата, но никак не беше се уплашил.

— Аз всичко, всичко разбирам! — подскочи той към него. — Ти лъжеш и ме дразниш, за да се издам…

— Че вие повече от това не можете да се издадете, любезни Родион Романович. Че вие изпаднахте в изстъпление. Не крещете, аз мога да извикам хората си!

— Лъжеш, нищо няма да излезе! Викай хората си! Ти знаеше, че съм болен и искаше да ме дразниш до ярост, за да се издам, ето целта ти! Не, ти факти дай! Аз всичко разбрах! Ти нямаш факти, ти имаш само негодни, нищожни догадки, заметовски!… Ти познаваше характера ми, до изстъпление искаше да ме докараш, а после да ме стресне и изведнъж с попове и поемни лица… Тях чакаш, а? Какво се бавиш? Къде са? Давай ги насам!

— Какви поемни лица, любезничък! Като си въобрази човек нещо! Че така и според формата не може да се действа, както вие казвате, реда, миличък, не знаете… А формата няма да избяга, сам ще видите!… — мърмореше Порфирий, като се ослушваше към вратата.

Наистина в това време точно зад вратата на другата стая сякаш се чу шум.

— А, идат! — извика Расколников. — Ти си изпратил да ги повикат!… Ти си ги чакал! Ти си си направил сметката… Хайде давай ги насам всичките: поемните лица, свидетелите, каквото искаш… давай! Аз съм готов! Готов съм…

Но в този миг се случи нещо странно, нещо толкова неочаквано за нормалния ход на нещата, че, разбира се, нито Расколников, нито Порфирий Петрович можеха да предвидят такава развръзка.

По-късно, когато си спомняше тази минута, Расколников си представяше всичко така.

Чулият се зад вратата шум изведнъж бързо нарасна и тя се открехна.

— Какво има? — извика с досада Порфирий Петровия. — Нали предупредих…

Отговор не последва веднага, но личеше, че зад вратата се намират няколко души и като че отблъскват някого.

— Но какво става там? — повтори разтревожен Порфирий Петрович.

— Доведете арестанта Николай — чу се нечий глас.

— Няма нужда! Махайте го! Да почака!… Защо се е вмъкнал тук? Що за безредие! — завика Порфирий, втурвайки се към вратата.

— Но той… — започна пак същият глас и изведнъж секна. Около две секунди, не повече, се водеше истинска борба; после изведнъж като че някой с все сила отблъсна някого и след това един много блед човек влезе направо в кабинета на Порфирий Петрович.

Видът на този човек на пръв поглед беше много странен. Той гледаше право пред себе си, но сякаш без да вижда никого. В очите му светеше решителност, но в същото време лицето му беше бледо като на мъртвец, сякаш го бяха довели на екзекуция. Съвсем побелелите му устни леко потреперваха.

Той беше още много млад, облечен като човек от простолюдието, среден на ръст, слаб, с остригана в кръг коса, с тънки, сякаш сухи черти на лицето. Неочаквано отблъснатият от него човек пръв се втурна след него в стаята и успя да го хване за рамото: това беше конвойният; но Николай си дръпна ръката и се отскубна от него още веднъж.

На вратата се стълпиха няколко любопитни. Някой от тях напираха да влязат. Всичко описано стана почти в един миг.

— Махай се, рано е още! Почакай, докато те извикам!… Защо го доведохте по-рано? — мърмореше безкрайно недоволен Порфирий Петрович. Но Николай изведнъж падна на колене.

— Какво правиш? — извика Порфирий изумен.

— Виновен съм! Мой е грехът! Аз съм убиецът! — изведнъж произнесе Николай, като че малко задъхвайки се, но с доста висок глас.