Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Около десет секунди всички мълчаха като вцепенени, дори конвойният отстъпи назад и вече не се приближи до Николай, а се отдръпна машинално до вратата и застана неподвижен.

— Какво? — извика Порфирий Петрович, излизайки от мигновеното вцепенение.

— Аз съм… убиецът… — повтори Николай, като помълча мъничко.

— Как… ти… Как… Кого си убил?

Порфирий Петрович явно се обърка. Николай пак помълча.

— Альона Ивановна и сестра й, Лизавета Ивановна, аз ги… убих… с брадва. Помъти ми се умът — добави изведнъж и пак млъкна. Той продължаваше да стои на колене.

Порфирий Петрович стоя няколко минути, сякаш обмисляше, но изведнъж пак се съвзе и замаха с ръце към неканените свидетели. Те веднага се махнаха и вратата се притвори. После погледна стоящия в ъгъла Расколников, който като безумен гледаше Николай, и тръгна към него, но изведнъж се спря, погледна го, премести веднага погледа си на Николай, после пак на Расколников, после пак на Николай и изведнъж, сякаш загубил контрол над себе си, пак се нахвърли върху Николай.

— Какво бързаш да ми разправяш, че ти си бил помътил умът! — извика му той почти със злоба. — Още не съм те питал помътен ли ти е бил умът или не… казвай: ти ли ги уби?

— Аз съм убиецът… давам показания… — произнесе Николай.

— Е-ех! С какво ги уби?

— С брадва. Носех си.

— Ех, че бърза! Сам ли? Николай не разбра въпроса.

— Сам ли ги уби?

— Сам. А Митка е невинен и няма нищо общо с това.

— Ти за Митка не бързай! Е-ех!… Но как, как си успял тогава да избягаш по стълбите? Нали портиерите са ви срещнали и двамата?

— Аз нарочно… тогава… тичах с Митка — бързо отговори Николай, като че се беше приготвил предварително.

— Е, да, така си и мислех! — злобно извика Порфирий. — Чужди думи повтаря! — измърмори той сякаш на себе си и изведнъж пак видя Расколников.

Той явно така се бе залисал с Николай, че за миг дори беше забравил за Расколников. Сега внезапно се опомни, дори се смути…

— Родион Романович, любезни! Извинете — спусна се той към него, — така не бива; моля ви… вие тук няма защо… и аз самият… виждате ли какви изненади!… Моля ви!

И като го хвана за ръката, той му посочи вратата.

— Вие май не го очаквахте? — каза Расколников, който, разбира се, още нищо не схващаше ясно, но вече беше успял да се съвземе.

— Че и вие, любезни, не сте го очаквали. Я вижте ръчицата ви как трепери! Хе-хе!

— Че и вие треперите, Порфирий Петрович.

— И аз треперя; не съм очаквал!…

Те вече стояха до вратата. Порфирий нетърпеливо чакаше Расколников да мине.

— А изненадата няма ли да ми я покажете? — каза изведнъж Расколников.

— Приказва, а зъбите му още тракат, хе-хе! Ироничен човек сте вие! Хайде, довиждане.

— А според мене, сбогом!

— Това един Господ знае, един Господ знае! — измърмори Порфирий Петрович с някак изкривена усмивка.

Минавайки през канцеларията, Расколников забеляза, че мнозина вторачено го изгледаха. В чакалнята, сред тълпата, той успя да забележи двамата портиери от онази къща, които беше подканвал тогава през нощта да го водят при кварталния. Те стояха и чакаха нещо. Но едва бе излязъл на стълбището, и изведнъж чу зад себе си пак гласа на Порфирий Петрович. Като се обърна, видя, че онзи го настига, целият запъхтян.

— Една думичка, Родион Романович; то всичко това ще стане, както Бог го нареди, но все пак ще се наложи за някои неща да ви разпитам по формалния ред… та ние пак ще се видим, да.

И Порфирий се спря пред него с усмивка.

— Да — добави той още веднъж.

Можеше да се помисли, че иска да каже още нещо, но някак не му се обърна езикът.

— А вие, Порфирий Петрович, извинете за одеве… аз се по-разгорещих — започна Расколников, вече съвсем дошъл на себе си и с непреодолимо желание да прояви нахалство.

— Нищо, нищо… — поде Порфирий почти радостно. — И аз самият… жлъчен характер имам, признавам си, признавам си! Та ще се видим, значи. Ако даде Господ, много пъти още ще се виждаме!

— И напълно ще се опознаем взаимно? — подхвана Расколников.

— И напълно ще се опознаем взаимно — съгласи се Порфирий Петрович и като присви очи, доста сериозно го погледна. — Сега на имен ден ли отивате?

— На погребение.

— Ах, да, на погребение! Само здравето си пазете, здравето…

— Аз пък просто и не знам какво да ви пожелая от своя страна! — подхвана Расколников, който вече слизаше по стълбите, но изведнъж пак се обърна към Порфирий: — Бих ви пожелал по-големи успехи, но нали виждате колко е комична длъжността ви!