Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Какво искате? — попита Расколников примрял. Човекът помълча и изведнъж му се поклони дълбоко, едва ли не до земята. Поне докосна пода с пръста на дясната си ръка.

— Какво правите? — извика Расколников.

— Виновен съм — тихо произнесе човекът.

— В какво?

— В злобни мисли. Двамата се гледаха.

— Обидно ми стана. Когато тогаз идвахте, може би нетрезвен, и викахте портиерите в участъка, и за кръвта питахте, обидно ми стана, че ви пуснахме така и ви взехме за пиян. И толкоз обидно, че чак сън не ме хващаше. И понеже запомних адреса, идвахме, значи, вчера тук и питахме…

— Кои сте идвали? — прекъсна го Расколников, който веднага започна да си припомня.

— Аз, тоест, ви обидих.

— А-а, вие сте от онази къща?

— Да, аз също стоях тогаз до портата, забравихте ли? Аз и работилница имам там, открай време. Кожар съм, занаятчия, вземам поръчки… а най-вече обидно ми стана…

И изведнъж Расколников ясно си спомни цялата сцена онзи ден при портата, сети се, че освен портиерите там имаше и още няколко души, имаше и жени. Спомни си един глас, който предлагаше да го отведат право в участъка. Лицето на говорещия не можеше да си припомни и дори сега не го позна, но помнеше, че той дори нещо му отговори тогава, обърна се към него…

Та ето, значи, как завършва целият този вчерашен ужас. Най-ужасна беше мисълта, че наистина едва не загина, едва не се погуби заради такова нищожно обстоятелство. Значи освен за наемането на квартирата и разговорите за кръвта този човек нищо друго не може да разкаже. Значи и Порфирий не разполага с нищо, с нищо освен това не на себе си, с никакви факти освен психологията, която бе нож с две остриета, с нищо положително. Значи, ако не се явят никакви нови факти (а те не трябва вече да се явяват, не трябва, не трябва!), то… то какво могат да му направят? С какво могат да го разобличат окончателно, дори ако го арестуват? И, значи, Порфирий едва сега, едва преди малко е научил за квартирата, а досега не е знаел.

— Вие ли казахте днес на Порфирий… че съм идвал? — извика той поразен внезапно от тази мисъл.

— На кой Порфирий?

— Пристава по следствените дела.

— Аз му казах. Портиерите тогава не отидоха, но аз отидох.

— Днес?

— Малко преди вас бях. И всичко чух, всичко, как той ви измъчваше.

— Къде? Как? Кога?

— Ами пак там, зад преградката седях през цялото време.

— Как? Значи вие сте били изненадата? Но как е могло да се случи това? Моля ви се!

— Щом видях — започна занаятчията, — че портиерите, като им казах, не поискаха да отидат, защото било вече късно, а можело той да вземе дори да се ядоса по кое време му идват, стана ми обидно и сън не ме хващаше, и взех да разпитвам. А като разучих вчера, днес вече отидох. Първия път отидох — нямаше го. След един час отидох — не ме приеха, трети път отидох — пуснаха ме. Взех да му разправям всичко, както си беше, а той взе да скача из стаята и се бие с юмрук в гърдите. „Какво — казва, — разбойници, правите с мене? Да знаех за такова нещо, със стражари щях да го докарам!“ После изтича, извика някого и взе да говори с него в ъгъла, а после пак дойде при мене и взе да разпитва и да ругае. И много ме упрекваше: а аз му разправих всичко и му казах, че на вчерашните ми думи нищо не сте посмели да ми отговорите и че не сте ме познали. И той тогава пак започна да тича и все се удряше в гърдите и се сърдеше, и тичаше, а като доложиха за вас, хайде — казва, — мини зад преградката, стой засега, не мърдай, каквото и да чуеш — и ми донесе там стол и ме заключи — може и тебе да повикам — казва. А като доведоха Николай, той тогава, след като си излязохте, ме изведе.

— Аз тебе — казва, — пак ще те викам и още ще те разпитвам…

— А Николай пред тебе разпитва ли го?

— Като ви изведе вас, и мене веднага ме изведе и започна да разпитва Николай.

Занаятчията млъкна и изведнъж пак се поклони, като докосна с пръст пода.

— За клеветата и за злобата ми простете.

— Бог ще ти прости — отговори Расколников и веднага след тези думи занаятчията му се поклони, но вече не до земята, а до пояс, бавно се обърна и излезе от стаята. „Всичко е с две остриета, сега всичко е с две“ — повтаряше Расколников и излезе от стаята по-бодър от когато и да било.

„Сега тепърва има да се преборим“ — със злобна усмивка каза той, слизайки по стълбите. А злобата беше отправена към самия него; той с презрение и срам си спомняше за своето „малодушие“.

Утрото след съдбоносното за Пьотр Петрович обяснение с Дунечка и Пулхерия Александровна донесе своето отрезвяващо въздействие и върху него. За най-голямо свое неудоволствие той бе принуден малко по малко да приеме за свършен и непоправим факт онова, което вчера му се струваше още почти фантастично произшествие, макар и станало, но все пак сякаш още невъзможно. Отровната змия на засегнатото самолюбие цяла нощ впиваше зъби в сърцето му. Като стана от леглото, Пьотр Петрович веднага се погледна в огледалото. Той се страхуваше да не би през нощта да му се е спукала жлъчката. Но в това отношение всичко беше благополучно и като погледна своето благородно, бяло и малко затлъстяло напоследък лице, Пьотр Петрович дори се утеши за миг с твърдото намерение да си намери друга годеница, и то може би още по-добра, но веднага се опомни и енергично плю встрани, с което предизвика мълчаливата, но саркастична усмивка на своя млад приятел и съквартирант Андрей Семьонович Лебезятников. Пьотр Петрович забеляза тази усмивка и веднага я сложи в сметката на своя млад приятел. Напоследък той бе успял да запише в сметката му много неща. Злобата му се удвои, когато изведнъж се сети, че не трябваше да разправя на Андрей Семьонович за случилото се вчера. Това беше втората му грешка през вчерашния ден, направена необмислено, от прекалена експанзивност, във възбудено състояние… После през цялата тази сутрин като за проклетия се започнаха неприятност след неприятност. Дори в Сената го очакваше някакъв неуспех във връзка с делото, с което се бе заел. Но особено го ядоса хазаинът на квартирата, която беше наел от него предвид скорошната си женитба и която ремонтираше за своя сметка: този хазаин, някакъв забогатял немец занаятчия, за нищо на света не се съгласяваше да развали току-що подписания договор и настояваше да му се плати пълна неустойка по договора, въпреки че Пьотр Петрович му оставяше квартирата почти напълно ремонтирана. По същия начин и в магазина за мебели за нищо на света не искаха да върнат нито рубла от капарото за купените, но още непренессни в квартирата мебели. „Няма да се оженя заради мебелите я!“ — скърцаше със зъби Пьотр Петрович и в същото време още веднъж го изпълни отчаяна надежда. „Нима наистина всичко това така безвъзвратно рухна и се свърши? Не може ли да опитам още веднъж?“ Мисълта за Дунечка още веднъж сладко присви сърцето му. С мъка изтърпя тази минута и, разбира се, ако беше възможно още сега, само със силата на желанието си, да умъртви Расколников, Пьотр Петрович незабавно би произнесъл това желание.