Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Какъв помен урежда тази… вдовицата де? — попита изведнъж Пьотр Петрович, прекъсвайки Андрей Семьонович на най-интересното място.

— Да не би да не знаете; нали говорих вчера с вас на същата тема и изложих възгледите си за всички тези обреди… Та тя нали и вас покани, аз чух. Вие самият говорихте с нея вчера…

— Никак не съм очаквал, че тази глупава голтачка ще пръсне за ядене всички пари, които получи от онзи, другия глупак… Расколников. Дори се учудих сега, като минавах, такива приготовления, вина!… Повикали са няколко келнери, това е чиста глупост! — продължаваше Пьотр Петрович, като разпитваше и насочваше така разговора сякаш с някаква цел. — Какво? Вие казвате, че и мене са канили? — изведнъж добави той, вдигайки глава. — Кога? Не помня. Впрочем аз няма да отида. Какво ще правя там? Вчера говорих с нея, мимоходом, за възможността да получи като мизерстваща вдовица на чиновник едногодишна заплата във вид на еднократна помощ. Та да не би затова да ме кани? Хе-хе!

— Аз също нямам намерение да ходя — каза Лебезятников.

— А, само това оставаше! Със собствените си ръце сте я пребили. Разбира се, ще ви е срам, хе-хе-хе!

— Кого съм пребил! Кого? — сепна се изведнъж и чак се изчерви Лебезятников.

— Ами че Катерина Ивановна, преди около месец, ако не се лъжа!… Чух това, вчера… Та ето ги убежденията, значи!… И женският въпрос е отишъл по дяволите. Хе-хе-хе!

И Пьотр Петрович, сякаш удовлетворен, се зае пак да трака на сметалото.

— Всичко това са празни приказки и клевета! — избухна Лебезятников, който винаги се страхуваше от напомнянето на тази история. — Изобщо не беше така! Беше съвсем друго… Невярно са ви предали; клюка! Аз тогава просто се защитавах. Тя първа се нахвърли да ме дере! Целия ми бакенбард изскуба… На всеки човек е позволено, надявам се, да защитава личността си. При това аз никому няма да позволя да упражни над мене насилие… По принцип. Защото това е почти деспотизъм. Какво можех да направя: да продължавам да стоя пред нея? Аз само я отблъснах.

— Хе-хе-хе! — продължаваше злобно да се подсмива Лужин.

— Вие се заяждате, защото самият сте разсърден и ядосан… А това са глупости и нямат нищо общо с женския въпрос! Вие погрешно го схващате; аз дори смятам, че щом жената е равна на мъжа във всичко, дори в силата (което вече се твърди), значи и в този случай трябва да има равенство. Разбира се, аз после размислих, че такъв въпрос всъщност не бива да съществува, защото сбивания не трябва да има и защото случаи на сбивания в бъдещото общество са немислими… и защото е странно, разбира се, да доказвам равенството си с бой. Не съм толкова глупав… макар че сбивания впрочем стават… тоест в бъдеще няма да стават, а сега ето на, още стават… пфу! По дяволите! С вас човек се обърква! Аз няма да отида на почерпката не защото се случи тази неприятност. Аз просто по принцип няма да отида, за да не участвам в този гнусен предразсъдък, ето защо! Впрочем можеше и да се отиде, само така, за да се посмее човек… Но жалко, че няма да има попове. Тогава непременно бих отишъл.

— Тоест щяхте да седнете на чужда трапеза и веднага да плюете на нея, както на тези, които са ви поканили. Така ли?

— Съвсем не да плюя, а да протестирам. С полезна цел. Аз мога косвено да допринеса за развитието и за пропагандата. Всеки човек е длъжен да възпитава и да пропагандира и може би колкото по-рязко, толкова по-добре. Аз мога да хвърля идея, зърно… От това зърно ще израсне факт. С какво ги обиждам? Отначало ще се обидят, а после ще видят, че съм им принесъл полза. Ето у нас обвиняваха преди Теребиева (същата, която сега е в комуната), че когато напуснала семейството и… се отдала, писала на майка си и баща си, че не иска да живее сред предразсъдъци и встъпва в граждански брак, че уж това било прекалено грубо спрямо бащите, че можело да бъдат пощадени, да се напише по-меко. Според мене това са глупости и съвсем не е необходимо по-меко отношение, напротив, напротив, именно тук трябва да се протестира. Ето Варенц седем години живяла с мъжа си, две деца изоставила, направо заявила на мъжа си в писмото: „Разбрах, че с вас не мога да бъда щастлива. Никога няма да ви простя, че сте ме лъгали, крили сте от мене, че съществува друго обществено устройство, комуните. Неотдавна научих всичко това от един великодушен човек, на когото се и отдадох и с когото образувам комуна. Казвам го направо, защото смятам за безчестно да ви лъжа. Правете, каквото искате. Не се надявайте че ще можете да ме върнете, много сте закъснели. Желая ви щастие.“ Ето как се пишат писма от този род!