Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Този Расколников там ли е? Дошъл ли е? — попита го той шепнешком.

— Расколников? Там е. Защо? Да, там е… Току-що влезе, видях го… Защо?

— В такъв случай особено много бих ви молил да останете тук с нас и да не ме оставяте насаме с тази… девица. Работата е съвсем незначителна, а ще измислят кой знае какво. Не искам Расколников да разправя там… Разбирате ли за какво говоря?

— А, разбирам, разбирам! — сети се изведнъж Лебезятников. — Да, имате право… Разбира се, според личното ми убеждение вие отивате твърде далеч в опасенията си, но… все пак имате право. Добре, оставам. Ще застана тук, до прозореца, и няма да ви преча… Според мене вие имате право…

Пьотр Петрович се върна при канапето, седна срещу Соня, погледна я внимателно и изведнъж си придаде извънредно важен, дори донякъде строг вид. „Един вид, да не вземеш да си въобразиш нещо, уважаема.“ Соня съвсем се смути.

— Първо ви моля да ме извините, София Семьоновна, пред многоуважаемата ви майка… Така беше, струва ми се? Катерина Ивановна ви е като майка, нали? — започна Пьотр Петрович твърде важно, но впрочем доста мило. Личеше, че има най-приятелски намерения.

— Точно така, точно така; като майка — бързо и уплашено отговори Соня.

— Та, значи, извинете ме пред нея, че поради независещи от мене обстоятелства съм принуден да отсъствам и няма да дойда у вас на блини… тоест на помен, въпреки милата покана на вашата майка.

— Да, ще й кажа, веднага. — И Сонечка бързо скочи от стола.

— Това още не е всичко — спря я Пьотр Петрович, като се усмихна на нейната простоватост и непознаване правилата на приличието, — и вие зле ме познавате, любезна София Семьоновна, ако сте помислили, че заради тази маловажна и засягаща само мене причина бих ви безпокоил лично и бих извикал при себе си особа като вас. Целта ми е друга.

Соня бързо седна. Сивите и пъстри банкноти, неприбрани от масата, пак заиграха пред очите й, но тя бързо отмести поглед от тях и го насочи към Пьотр Петрович: изведнъж й се видя ужасно неприлично, особено за нея, да гледа чуждите пари, Тя спря поглед отначало върху златния лорнет на Пьотр Петрович, който той държеше в лявата си ръка, а заедно с това и върху големия, масивен, извънредно красив пръстен с жълт камък на средния пръст на тази ръка — но изведнъж го отмести от него и като не знаеше вече къде да се дене, най-после погледна отново право в очите на Пьотр Петрович. След като помълча още по-важно отпреди, той продължи:

— Случи ми се вчера, мимоходом, да разменя две думи с нещастната Катерина Ивановна. Две думи бяха достатъчни, за да науча, че тя се намира в противоестествено състояние, ако мога така да се изразя…

— Да… в противоестествено — съгласи се бързо Соня.

— Или по-просто и ясно казано — тя е болна.

— Да, по-просто и яс… да, болна е.

— Така, та ето, от хуманно чувство и-и-и, така да се каже от състрадание, бих желал да бъда от своя страна полезен с нещо, защото предвиждам неизбежно нещастната й участ. Струва ми се, че цялото това изключително бедно семейство разчита само на вас.

— Позволете да запитам — изведнъж стана Соня, — вие какво сте й говорили вчера за възможността да получи пенсия? Защото тя още вчера ми каза, че сте се наели да й издействате пенсия. Вярно ли е това?

— Съвсем не и дори в известен смисъл е нелепост. Аз само намекнах за временна помощ, която може да се даде на вдовицата на умрял на служба чиновник, ако се намери кой да ходатайства, но, струва ми се, вашият покоен баща не само няма необходимата служба, но даже изобщо не е работил напоследък. С една дума, въпреки че има надежда, тя е съвсем призрачна защото всъщност в дадения случай никакво право на помощ не е налице, а дори, напротив… А тя вече и за пенсия мисли, хе-хе-хе! Смела дама!

— Да, за пенсия… Защото е лековерна и добра и от доброта на всичко вярва и-и-и… и такъв й е умът… Да… извинете — каза Соня и пак стана.

— Позволете, вие не ме изслушахте докрай.

— Да, не ви изслушах — измърмори Соня.

— Тогава седнете.

Соня се сконфузи ужасно и седна пак, за трети път.

— Като я гледам в такова положение, с нещастните невръстни деца, бих желал — както вече казах — да й бъда полезен с нещо според силите си, тоест именно според силите си, не повече. Може например да се направи подписка в нейна полза или, така да се каже, лотария… или нещо от този род, както винаги се урежда в подобни случаи от близките или дори от чужди хора, но изобщо от хора, желаещи да помогнат. Ето това именно имах намерение да ви кажа. То би могло да стане.