Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

Пьотр Петрович го слушаше и се подсмихваше, но без особен интерес. Дори не го слушаше внимателно. Той наистина обмисляше нещо друго и дори Лебезятников най-накрая го забеляза. Пьотр Петрович беше чак развълнуван, потриваше ръце, замисляше се. За всичко това Андрей Семьонович се сети и си даде сметка по-късно…

Трудно би било да се посочат точно причините, вследствие на които в разстроеното съзнание на Катерина Ивановна се бе зародила идеята за този глупав помен. За него наистина отидоха почти десет от двадесет и няколкото рубли, получени от Расколников всъщност за погребението на Мармеладов. Може би Катерина Ивановна смяташе за свой дълг пред покойния да почете паметта му „както е редно“, за да знаят всички квартиранти и особено Амалия Ивановна, че той „не само не е бил по-долу от тях, а може би дори и много по-високо“ и че никой от тях няма право „да си вири носа“ пред него. Може би най-голямо влияние в случая бе оказала онази особена гордост на бедните, поради която при някои обществени обреди, задължителни в нашия бит за всички и за всекиго, много бедняци напрягат последни сили и харчат последните си спестени копейки само за да не бъдат „по-долу от другите“ и да не би да ги „осъдят“ тези други. Твърде вероятно е и това, Катерина Ивановна да е поискала именно в този случай, именно в този миг, когато изглеждаше изоставена от всички, да покаже на всички тези „нищожни и противни Квартиранти“, че не само „умее да живее и да посрещне гости“, но че дори е била възпитана съвсем не за такава участ, а в „благороден, може да се каже дори в аристократически полковнишки дом“ и изобщо не е била подготвена да мете пода и да пере през нощта парцалите на децата. Тези пароксизми на гордост и тщеславие се случват понякога дори на най-бедните и смазани хора и от време на време се превръщат за тях в нервна, неудържима нужда. А Катерина Ивановна освен това и не беше от смазаните: обстоятелствата можеха да я убият, но да бъде смазана нравствено, тоест да бъде сплашена и подчинена волята й, беше невъзможно. Освен това Сонечка твърде основателно каза за нея, че полудява. Това още не можеше да се твърди със сигурност и категорично, но наистина напоследък, през цялата последна година, нещастният й мозък прекалено много се измъчи, та да не се повреди поне отчасти. Засиленият туберкулозен процес, както казват медиците, също допринася за разстройването на умствените способности.

Вина в множествено число и най-различни видове нямаше, мадейра също: това беше преувеличение, но напитки имаше. Имаше водка, ром и лисабонско вино, всичко от най-лошото качество, но в достатъчно количество. Освен житото имаше четири вида ядене (между другото и блини), всичко беше приготвено в кухнята на Амалия Ивановна, а освен това бяха поставени два самовара едновременно, за предвидените след обяда чай и пуши. С покупките се оправи самата Катерина Ивановна с помощта на един от квартирантите — някакво жалко поляче, което живееше, кой знае защо, у г-жа Липевехзел, и което веднага се лепна на Катерина Ивановна за разсилен и вчера цял ден и днес цялата сутрин тича презглава и с изплезен език, като май особено се стараеше последното обстоятелство да бъде забелязано. За всяка дреболия то час по час тичаше лично при Катерина Ивановна, беше ходило дори да я търси в „Гостиний двор“, наричаше я непрекъснато „пани хорунжина“ и най-накрая страшно й омръзна, макар тя в началото да казваше, че без този „услужлив и великодушен човек“ била съвсем загубена. За характера на Катерина Ивановна беше присъщо бързо да си обрисува първия срещнат в най-хубави и ярки краски, да го хвали така, че на човек чак да му стане неудобно, да измисля, за да го похвали, различни неща, които изобщо не са ставали, съвсем искрено и чистосърдечно да повярва и тя самата в съществуването им и после изведнъж, из един път, да се разочарова, да скъса, да заплюе и да изгони грубо човека, пред когото едва преди няколко часа просто се е прекланяла. По характер беше весела и миролюбива, обичаше да се смее, но от непрекъснатите нещастия и несполуки така яростно започна да желае и да изисква всички да живеят в мир и радост и да не смеят да живеят иначе, че и най-слабият дисонанс в живота, и най-малката несполука започнаха да я докарват веднага едва ли не до изстъпление и тя само миг след най-големи надежди и фантазии започваше да проклина съдбата, да къса и да хвърля, каквото й падне, и да си удря главата в стената. Амалия Ивановна също придоби изведнъж, кой знае защо, необикновено значение и спечели необикновено уважение в очите на Катерина Ивановна, може би единствено затова, че се заеха с този помен и че Амалия Ивановна реши от все сърце да вземе участие във всички приготовления: тя се нае да нареди масата, да даде покривки, прибори и прочие и да приготви яденето в своята кухня. Катерина Ивановна я упълномощи за всичко и я остави да я замества, а самата тя отиде на гробищата. Наистина всичко беше направено както трябва: масата беше наредена дори твърде чисто, съдовете, вилиците, ножовете, чашите за водка, за вино, за чай — всичко това, разбира се, беше насъбрано от разни квартиранти, беше най-различно и по форма, и по големина — но в уречения час всичко беше на мястото си и Амалия Ивановна, чувствайки, че е свършила работата си отлично, посрещна завърналите се дори с известна гордост, натруфена, с боне с нови траурни панделки и с черна рокля. Тази гордост, макар и заслужена, кой знае защо, не се хареса на Катерина Ивановна: „Като че ли без Амалия Ивановна нямаше да можем една маса да наредим!“ Не й хареса и бонето с новите панделки: „Има си хас тази глупава немкиня да се гордее, че тя е хазайката и от милост се е съгласила да помогне на бедните квартиранти? От милост! Благодаря! В дома на бащата на Катерина Ивановна, който беше полковник и за една бройка губернатор, се слагаше понякога маса за четиридесет души и някаква си Амалия Ивановна или всъщност Людвиговна, и в кухнята не би била допусната…“ Впрочем Катерина Ивановна си наложи за известно време да не изразява чувствата си, макар да реши в себе си, че още днес ще трябва да даде урок на Амалия Ивановна и да и напомни къде й е мястото, иначе тя Бог знае какво ще си въобрази, а засега само се държа хладно с нея. И друга неприятност допринесе донякъде за раздразнението на Катерина Ивановна: на погребението от квартирантите, които бяха поканени освен полячето, което успя все пак да дотича и на гробищата нямаше почти никого; а на помена дойдоха само най-незначителните и най-бедните и много от тях имаха дори неприличен вид — просто дрипльовци. А по-възрастните и по-солидните като че нарочно не дойдоха, сякаш се бяха наговорили. Пьотр Петрович Лужин например, най-солидният, може да се каже, от квартирантите, не дойде, а Катерина Ивановна още снощи беше успяла да разкаже на всичко живо, тоест на Амалия Ивановна, на Поличка, на Соня и на полячето, че той е изключително благороден, великодушен човек, с огромни връзки и със състояние, бивш приятел на първия й мъж, приеман в дома на баща й, и обещал да направи всичко възможно, за да й издейства голяма пенсия. Ще отбележим тук, че когато Катерина Ивановна се хвалеше с нечии връзки и богатство, правеше го без всякаква заинтересованост, без всякаква мисъл за лична изгода, съвсем безкористно, така да се каже чистосърдечно, само заради удоволствието да възхвали и да придаде още по-голяма стойност на хваления. Освен Лужин и навярно „следвайки примера му“, не дойде и „този отвратителен мерзавец Лебезятников“. „Той пък какво ли си въобразява? Него го поканих само по милост, и то защото живее в една стая с Пьотр Петрович и е негов познат, така че беше неудобно да не го поканя.“ Не дойде също и една благовъзпитана дама с дъщеря си — „презряла мома“, които, макар и да живееха у Амалия Ивановна едва от около две седмици, вече няколко пъти се бяха оплаквали от шума и виковете в стаята на Мармеладови, особено когато покойният се прибираше пиян. Катерина Ивановна, разбира се, научи това от Амалия Ивановна, когато тя, карайки се с Катерина Ивановна и заплашвайки я, че ще изхвърли цялото семейство, крещеше, колкото й глас държи, че те безпокоят „благородните“ квартиранти, на които и на малкия пръст не могат да се хванат. Катерина Ивановна нарочно реши да покани сега тази дама и нейната дъщеря, „на които и на малкия пръст не можела да се хване“, още повече че досега при случайни срещи онази високомерно извръщаше глава — та нека знае, че тук се „мисли и чувства по-благородно и я канят въпреки всичко“ и за да видят те, че Катерина Ивановна знае и иначе да живее. Това тя искаше непременно да им обясни на масата, както и за губернаторството на покойния си баща, а същевременно на нея косвено да й даде да разбере, че не е имало нужда да се извръща, когато я среща, и че това е било извънредно глупаво. Не дойде и дебелият подполковник (всъщност щабскапитан в оставка), но се оказа, че „се е натряскал“ още от вчера сутринта. С една дума, дойдоха само полячето, после едно невзрачно, мълчаливо чиновниче с омазнен фрак, пъпчиво и противна воня; после още едно глухо и почти съвсем сляпо старче, служило някога в някаква поща, което някой от незапомнени времена и неизвестно защо издържаше у Амалия Ивановна. Дойде и един пиян поручик в оставка, всъщност бивш чиновник в интендантството, който най-неприлично и високо се смееше и, „представете си“, беше без жилетка! Друг някакъв седна направо на масата, без дори да поздрави Катерина Ивановна, и най-сетне някаква личност, поради липса на костюм, понечи да дойде по халат, но това вече беше така неприлично, че с усилията на Амалия Ивановна и на полячето успяха все пак да го изведат. Полячето впрочем доведе още две други полячета, които изобщо никога не бяха живели у Амалия Ивановна и които никой досега не беше виждал в квартирата. Всичко това много ядоса Катерина Ивановна. „И за кого в края на краищата бяха всички тези приготовления?“ Дори, за да има място, не сложиха децата да седнат на масата, която и без това зае цялата стая, а им наредиха в задния ъгъл, на сандъка, като двете малки настаниха на пейката, а Полечка, като по-голяма, трябваше да ги наглежда, да ги храни и да им бърше нослетата „като на благородни деца“. С една дума, Катерина Ивановна по неволя трябваше да посрещне всички с удвоена важност и дори с високомерие. Някои тя огледа особено строго и отвисоко ги покани да седнат на Масата. Смятайки, кой знае защо, че за всички, които не бяха Дошли, е виновна Амалия Ивановна, тя изведнъж започна да се Държи с нея крайно небрежно, което онази веднага забеляза и страшно се засегна. Такова начало не предвещаваше добър край Най-после седнаха.