Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Кукумявка такава! — зашепна веднага пак Катерина Ивановна на Расколников почти развеселена. — Искаше да каже: ходеше с ръце в джобовете, а излезе, че е тършувал из чуждите джобове, кхи-кхи! И забелязвали ли сте, Родион Романович, веднъж завинаги, че всички тези петербургски чужденци, тоест главно немци, които пристигат при нас отнякъде си, са все по-глупави от нас! Е, съгласете се, може ли да се разказва за това, че „Карл от аптека пронизал от страх сърце“ и че той (сополанко!), вместо да върже файтонджията, „ръце сключил и плакал, и много молил“. Ама че гъска! И мисли, че това е много трогателно и не подозира колко е глупава! Според мене този пиян интендантски е много по-умен от нея; поне си личи, че е хаймана, целия си ум е пропил, а пък тези всичките са такива почтителни, сериозни… Как само е седнала, блещи очи. Сърди се! Сърди се! Ха-ха-ха! Кхи-кхи-кхи!

Развеселена, Катерина Ивановна веднага се увлече в разни подробности и изведнъж заговори как с помощта на издействаната пенсия непременно ще открие в своя роден град Т… пансион за благородни девици. Още неказала това на Расколников, Катерина Ивановна вече се увлече в най-съблазнителни подробности. Кой знае как, в ръцете й изведнъж се озова същата онази „похвална грамота“, за която още покойният Мармеладов беше осведомил Расколников, когато му обясняваше в кръчмата, че Катерина Ивановна, неговата съпруга, на прощалната вечер в института е танцувала с шал „пред губернатора и другите официални лица“. Тази похвална грамота очевидно трябваше да докаже правото на Катерина Ивановна да открие пансион; но тя беше взета главно с цел окончателно да срази „двете натруфени въртиопашки“, в случай че дойдат на помена и да им се докаже ясно, че Катерина Ивановна е от най-благороден, „може да се каже, дори аристократически дом, полковнишка дъщеря и всеки случай стои по-горе от някакви си търсачки на приключения, които са се навъдили толкова много напоследък“. Пияните гости веднага запредаваха похвалната грамота от ръка в ръка, на което Катерина Ивановна не попречи, защото в нея наистина беше посочено en toutes lettres 25 25 Черно на бяло (фр.) , че тя е дъщеря на придворен съветник и кавалер, а следователно и наистина е почти полковнишка дъщеря.

Разпалена, Катерина Ивановна веднага се впусна да разказва за всички подробности на бъдещия прекрасен и спокоен живот в Т…; за гимназиалните учители, които тя ще покани да дават уроци в нейния пансион, за едно почтено старче, французина Манго, който бил предавал френски още на Катерина Ивановна в института и който още доживявал старините си в Т… и навярно ще се съгласи да работи при нея срещу сносно възнаграждение. Дойде ред най-после и до Соня, „която ще замине за Т… заедно с Катерина Ивановна и ще й помага там във всичко“. Но в този момент в края на масата някой изведнъж прихна. Катерина Ивановна, макар и да се постара веднага да си даде вид, че пренебрежително не забелязва избухналия в края на масата смях, веднага нарочно повиши глас и заговори с въодушевление за неоспоримите способности на София Семьоновна да бъде нейна помощничка, „за нейната кротост, търпение, самоотверженост, благородство и образованост“, при което потупа Соня по бузката и като се понадигна, горещо я целуна два пъти. Соня пламна, а Катерина Ивановна изведнъж се разплака, като веднага каза за себе си, че е „глупачка със слаби нерви и че е прекалено разстроена, че е време да привършват и тъй като закуската вече е свършена, време е да се поднесе чаят“. В същата минута Амалия Ивановна, вече окончателно обидена, че не беше взела ни най-малко участие в целия разговор и че дори изобщо не я слушат, изведнъж реши да направи последен опит и със затаена мъка се осмели да направи на Катерина Ивановна една извънредно уместна и дълбокомислена забележка относно това, че в бъдещия пансион трябва да се обръща особено внимание на чистото бельо на девойките (ди веше) и че „непременно трябва да има един такъв добри дам (ди даме), за да хубаво надзиравал за бельо“ и, второ, „за да не четел млади момичета тайно през нощ никакъв роман“. Катерина Ивановна, която беше наистина разстроена и много уморена и на която вече съвсем беше омръзнал този помен, веднага „отряза“ Амалия Ивановна, като й подчерта, че „бръщолеви глупости“ и нищо не разбира: че грижата за „ди веше“ е работа на домакинката, а не на директорката на благороден пансион; а що се отнася до четенето на романи, това, което тя говори, е даже просто неприлично и тя я моли да млъкне. Амалия Ивановна избухна и озлобена отбеляза, че тя само е „желал добро“ и че „много силно желал добро“ и че на нея „за квартир отдавна вече гелд не плащал“. Катерина Ивановна веднага я сложи на мястото и, като каза, че тя лъже, че е „желал добро“, защото вчера, когато покойникът още лежал на масата, тя е мъчила за наема. На това Амалия Ивановна твърде последователно отговори, че тя е „канил онези дам, но че онези дам не дошел, защото онези дам благороден дам и не могат отиват при неблагороден дам“. Катерина Ивановна веднага я „засече“ , че тъй като тя е мръхла, не може да съди за това какво значи истинско благородство. Амалия Ивановна не го преглътна и веднага заяви, че нейният „фатер аус Берлин бил много, много важни шовек и с две ръце по джобове бъркал и все правил така: «Пуф, пуф!»“ — и за да покаже по-нагледно как е изглеждал баща й, Амалия Ивановна скочи от стола, пъхна двете си ръце в джобовете, наду бузи и започна да издава с уста някакви неопределени звуци, нещо като „пуф-пуф“, съпроводени от високия смях на всички квартиранти, които нарочно подстрекаваха Амалия Ивановна с одобренията си, предчувствайки схватка. Но това вече Катерина Ивановна не можа да понесе и веднага на всеослушание „натърти“, че Амалия Ивановна може би никога не е имала фатер и че е просто пияна петербургска шваба и навярно преди е била някъде готвачка, а може би и нещо още по-лошо. Амалия Ивановна почервеня като рак и се разписка, че може би Катерина Ивановна „никога не е имал фатер; а тя имала фатер аус Берлин и той толкова дълъг палто носил и все правил «пуф, пуф, пуф!»“. Катерина Ивановна с презрение забеляза, че произходът й е известен на всички и че в същата тази похвална грамота е обозначено с печатни букви, че баща й е полковник; а че бащата на Амалия Ивановна (ако тя изобщо е имала някакъв баща) навярно е някакъв петербургски шваба, млекар; а най-вероятно е, че тя изобщо не е имала баща, защото и досега не се знае бащиното име на Амалия Ивановна; Ивановна или Людвиговна? От това Амалия Ивановна, разярена до крайност и удряйки с юмрук по масата, запищя, че тя е Амал — Иван, а не Людвиговна, че баща й „казвал Йохан и че той кмет“, а че фатер на Катерина Ивановна „съвсем никога не бил кмет“. Катерина Ивановна стана от стола и строго, с привидно спокоен глас (макар и съвсем бледа и задъхана) й съобщи, че ако само още веднъж се осмели „да постави на едно своето нищожно фатерче с нейния баща, то тя, Катерина Ивановна, ще й смъкне бонето и ще го стъпче с краката си“. Като чу това, Амалия Ивановна затича из стаята и закрещя с всички сили, че тя е хазайката и че Катерина Ивановна трябва незабавно „да се махал от квартир“; после се спусна, кой знае защо, да събира от масата сребърните лъжички. Вдигна се врява и шум; децата се разплакаха, Соня се хвърли да възпре Катерина Ивановна, но когато Амалия Ивановна изведнъж завика нещо за жълт билет, Катерина Ивановна отблъсна Соня и се спусна към нея, за да приведе незабавно в изпълнение заплахата си за бонето. В тази минута вратата се отвори и на прага на стаята изведнъж се появи Пьотр Петрович Лужин. Той се спря и със строг, внимателен поглед заоглежда цялата компания. Катерина Ивановна се хвърли към него.