Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Не, не съм аз! Не съм ги вземала! Не знам! — изкрещя тя със сърцераздирателен глас и се хвърли към Катерина Ивановна. Тя я прегърна и силно я притисна към себе си, сякаш с гърдите си искаше да я защити от всички. — Соня! Соня! Аз не вярвам! Виждаш, че не вярвам! — крещеше (въпреки цялата очевидност) Катерина Ивановна и я люлееше в ръцете си като дете, целуваше я безброй много пъти, хващаше я за ръцете и силно-силно ги целуваше (просто впиваше устни в тях). — Ти да откраднеш! Глупави хора! О, Господи! Глупави сте вие, глупави — викаше тя, обръщайки се към всички, — та вие още не знаете, не знаете какво сърце има тя, какво момиче е! Тя да открадне, тя! Тя последната си дреха ще свали и ще я продаде, боса ще тръгне и ще ви даде, ако се нуждаете, ето каква е тя! Защото моите деца загиваха от глад, затуй има сега жълт билет, заради нас!… Ах, покойнико, покойнико! Ах, покойнико, покойнико! Виждаш ли? Виждаш ли? Ето ти помен! Господи! Че защитете я, какво стоите всички? Родион Романович! Вие защо не се застъпите? Нима и вие вярвате? Вие не струвате колкото малкото й пръстче, всички, всички, всички, всички! Господи! Че защити я най-после!

Плачът на нещастната, туберкулозна, беззащитна Катерина Ивановна направи сякаш силно впечатление на присъстващите. Толкова безпомощност, толкова страдание имаше в това изкривено от болка, изпито туберкулозно лице, в тези изсъхнали, целите в спекла се кръв устни, в този хриптящ глас, в тези ридания, които напомняха плача на дете, в тази доверчива, детска и същевременно отчаяна молба за защита, че, изглежда всички съжалиха нещастницата. Пьотр Петрович поне веднага я съжали.

— Госпожо! Госпожо! — възклицаваше той с убедителен тон. — Вас този факт не ви засяга! Никой няма да ви обвини в умисъл или в съучастничество, още повече че именно вие намерихте парите, обръщайки джобовете, и следователно нищо не сте подозирали. Много, много съжалявам, ако така да се каже, нищетата е подтикнала София Семьоновна, но защо, госпожице, не искахте да си признаете? Уплашихте се от позора? Или ви е за пръв път? Смутихте се може би? Работата е ясна, много ясна… И все пак защо трябваше да вършите подобни неща! Господа! — обърна се той към всички присъстващи. — Господа! Съжалявайки и, така да се каже, съчувствайки, аз всъщност съм готов да простя, дори сега, въпреки нанесените ми лични оскърбления. Нека този срам, госпожице, ви послужи като урок за в бъдеще — обърна се той към Соня, — а аз няма да предприемам по-нататък нищо и, тъй да бъде, слагам точка. Стига!

Пьотр Петрович погледна косо Расколников. Погледите им се срещнаха. Пламтящият поглед на Расколников беше готов да го изпепели. А Катерина Ивановна изглежда вече нищо не чуваше: тя прегръщаше и целуваше Соня като безумна. Децата също прегърнаха Соня от всички страни с ръчичките си, а Полечка — която впрочем не разбираше добре какво става — просто цялата беше плувнала в сълзи, разкъсвана от ридания и скрила подутото си от плач хубавичко личице в рамото на Соня.

— Колко долно е това! — чу се изведнъж висок глас откъм вратата.

Пьотр Петрович бързо се огледа.

— Каква низост! — повтори Лебезятников, гледайки го право в очите.

Пьотр Петрович сякаш чак потрепера. Това забелязаха всички. (После си го спомниха.) Лебезятников влезе в стаята.

— И вие се осмелихте да ме посочите за свидетел? — каза той, приближавайки се към Пьотр Петрович.

— Какво значи това, Андрей Семьонович? За какво говорите? — измърмори Лужин.

— Това значи, че вие… сте клеветник, ето какво значат моите думи! — разпалено изговори Лебезятников, като го гледаше строго с късогледите си очички. Той беше ужасно ядосан. Расколников просто впи очи в него, сякаш улавяше и претегляше всяка дума. Отново се възцари мълчание. Пьотр Петрович дори почти се смути, особено в първия миг.

— Ако вие казвате това на мене… — започна, той като заекваше, — но какво ви става? С ума си ли сте?

— Аз съм с ума си, а вие… сте мошеник! Ах, колко долно е това! Аз чух всичко, аз нарочно изчаках, за да разбера всичко, защото, признавам, и досега то не е съвсем логично… Но защо направихте всичко това — не разбирам.

— Какво съм направил! Ще престанете ли с вашите глупави гатанки! Или може би сте пиян?

— Вие, подлецо, може би пиете, а не аз! Аз и водка никога не пия, защото това противоречи на убежденията ми! Представете си, той сам, със собствените си ръце даде на София Семьоновна тази банкнота от сто рубли — аз видях, аз съм свидетел, аз ще се закълна! Той, той! — повтаряше Лебезятников, обръщайки се към всички и към всеки.