Фьодор Достоевски - Престъпление и наказание

— Да не сте полудели, сополанко такъв! — изкрещя Лужин.

Тя самата тук призна ей сега, пред всички, че освен десетте рубли не е получавала нищо от мене. Как тогава съм могъл да й ги дам?

— Аз видях, видях! — крещеше и настояваше Лебезятников.

— И макар това да противоречи на възгледите ми, готов съм още сега да дам в съда каквато щете клетва, защото видях как вие тайно й я пъхнахте. Само че аз, глупакът, помислих, че за да направите благодеяние, й я мушнахте! При вратата, сбогувайки се с нея, когато тя се обърна и вие с една ръка й стиснахте ръката, с другата, с лявата, сложихте тайно банкнотата в джоба й. Аз видях! Видях! Лужин пребледня.

— Какво дрънкате! — дръзко извика той. — И как сте могли от прозореца да видите каква е банкнотата! Сторило ви се е… с вашите късогледи очи. Вие бълнувате!

— Не, не ми се е сторило И макар че бях далече, всичко, всичко видях и въпреки че от прозореца наистина е трудно да се види банкнотата — тук сте прав, поради особения случай с положителност знаех, че това именно е банкнотата от сто рубли, защото, когато дадохте на София Семьоновна банкнотата от десет рубли — сам видях, вие същевременно взехте от масата и банкнота от сто рубли (това видях, защото тогава стоях близо до масата и веднага ми мина през ума една мисъл, затова и не забравих, че държите в ръката си банкнотата). Вие я сгънахте и я държахте в ръката си през цялото време. После аз забравих за това, но когато вие взехте да ставате, я преместихте от дясната ръка в лявата и едва не я изтървахте; тогава пак си спомних, защото пак ми мина през ума същата мисъл, а именно, че вие искате да й направите благодеяние скришом от мене. Можете да си представите как започнах да следя — и видях, че успяхте да я пъхнете в джоба й. Аз видях, видях, мога да се закълна!

Лебезятников едва не се задъхваше. От всички страни се чуха най-различни възклицания, най-вече на учудване; но се чуха и възклицания, в които се долавяше закана. Всички започнаха да напират към Пьотр Петрович. Катерина Ивановна се спусна към Лебезятников.

— Андрей Семьонович! Аз съм се излъгала във вас! Защитете я. Само вие сте на нейна страна! Тя е сираче, Господ ви изпрати! Андрей Семьонович, миличък, бащице!

И Катерина Ивановна, почти без да разбира какво прави, се хвърли на колене пред него.

— Идиотщини! — закрещя разбеснелият се до ярост Лужин. — Идиотщини дрънкате, господине. „Забравих, спомних си, забравих“ — какво значи това? Излиза, че аз нарочно съм й ги пъхнал? Защо? С каква цел? Какво общо имам с тази…

— Защо? Именно това и аз самият не разбирам, а че разказвам истински факт, е вярно! И не само че не греша, подли и престъпни човече, но добре помня как по този повод тогава веднага си зададох този въпрос, именно в момента, когато ви благодарях и ви стиснах ръката. Защо й сложихте банкнотата тайно в джоба? Тоест защо именно тайно? Нима само затова, че искахте да скриете от мене, знаейки, че аз имам противоположни убеждения и отричам частната благотворителност, която нищо не лекува радикално? Е, и реших, че вас наистина ви е срам да давате пред мене такава сума и освен това помислих си — може би иска да я изненада, да я учуди, когато тя намери в джоба си цели сто рубли. (Защото някои благодетели много обичат такива сантименталности, когато правят благодеяние; зная това.) После си помислих също, че искате да я изпитате, тоест ще дойде ли тя, след като ги намери, да ви благодари! После, че искате да избегнете благодарностите й, че, както се казва: дясната ръка да не знае… с една дума, нещо такова… Малко ли мисли ми минаха тогава през главата, тъй че реших да обмисля всичко това по-късно, но все пак сметнах за неделикатно да ви покажа, че зная тайната. Но веднага ми мина през ума още един въпрос: че е възможно София Семьоновна, не дай си Боже, да загуби парите, преди да ги забележи, ето защо реших да дойда тук, да я извикам и да я уведомя, че са й сложени в джоба сто рубли. А преди това пътем се отбих в стаята на госпожите Кобилятникови, за да им занеса „Общ извод от положителния метод“ и особено да им препоръчам статията на Пидерит (а впрочем и на Вагнер); после идвам тук и сварвам цялата тази история! Е, можеха ли, можеха ли да ми минат през ума всички тези мисли и разсъждения, ако наистина не бях видял че вие й сложихте в джоба сто рубли?

Когато Андрей Семьонович свърши многословните си разсъждения с такъв логически извод в заключение на речта си той беше ужасно уморен и дори пот се стичаше по лицето му. Уви, той и на руски не умееше да се изразява добре (впрочем и не знаеше никакъв друг език), така че целият сякаш изведнъж са изтощи и сякаш дори отслабна след адвокатския си подвиг. Въпреки това речта му направи огромно впечатление. Той говори с такова въодушевление, така убедено, че всички явно му вярваха. Пьотр Петрович почувства, че работата е загубена.